Най-силната магия
- Автор: Лоуэлл Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Най-силната магия». Краткое содержание книги:
С една своя дума тя може да превърне сватбата си във война. Но в прегръдките на благородния рицар я очаква обещание за необуздана страст. И любов, която нито насилието, нито предателството могат да разбият, любов, която побеждава проклятието и се оказва най-силната магия.
Доминик грабна кърпата, върза я пред очите на коня и дръпна поводите. Крузейдър запръхтя и се задърпа яростно, готов да тръгне навсякъде другаде, но не и напред.
Макар да се налагаше да бързат, Доминик му зашепна гальовно, като същевременно продължаваше да дърпа здраво поводите.
— Побързай! — извика Мег, която вече бе тръгнала към гората. — Кучето е ей там!
Крузейдър изпръхтя отново, потръпна и най-после се предаде и последва стопанина си, както го бе следвал навсякъде, даже в тъмната, влажна утроба на кораба. Доминик го поведе тичешком през дъбовите стволове, които във вътрешността на гората ставаха все по-стари и по-величествени.
Изведнъж сред дърветата се появи кръг от побити камъни, по-високи и по-дебели от самия него. Очевидно бяха поставени тук много отдавна, защото целите бяха покрити с мъх и лишеи, наподобяващи малки градинки, засадени от нечия ръка в невидими, дълбоки не повече от един пръст каменни лехи.
Стотина метра по-нататък имаше втори пръстен от камъни. Тези бяха високи около половин човешки бой и бяха побити толкова нагъсто, че между тях нямаше никакви дървета. Зад тях се виждаше голям кръг от трева, широк около седемдесет стъпки. А в средата на кръга се издигаше висока могила от пръст и скали.
Доминик усети, че настръхва, обладан от някакъв първичен, инстинктивен страх. Сега вече разбираше защо Крузейдър бе отказал да навлезе в дъбовата гора. Сред концентричните кръгове от побити камъни имаше светилище, където не се влизаше току така.
Друидско светилище.
Доминик поведе своя боен жребец към това място на святост и покой, като се оглеждаше предпазливо и в същото време заинтригувано. Между все по-редките дъбове имаше полянки, окъпани в слънчева светлина и обрасли с гъста зелена трева, из която пееха своите мълчаливи, пъстри песни хиляди цветя. Дърветата тук бяха по-разлистени, сякаш точно на това място слънцето изгряваше по-рано и залязваше по-късно от обикновено.
Откъм първия кръг от камъни долетя яростният лай на хрътка, изпуснала своята жертва. Странно, но не се чуваха гласове на други кучета. Доминик погледна въпросително Мег.
— Дънкан винаги ли ловува само с една хрътка?
— Само когато търси бракониери. Но не можем да сме сигурни, че това е Дънкан.
— Престани да защитаваш това копеле — рязко каза Доминик. — Кой друг би могъл да бъде?
Мег не отвърна нищо. Нямаше как да обори логиката на думите му, но логиката на нейните чувства бе съвсем различна.
— Трябваше да оставя Саймън да го изкорми в църквата — измърмори Доминик. Сетне огледа слънчевата поляна и древната могила в средата й. Нямаше нито едно местенце, където сам човек би могъл да се брани срещу мнозина нападатели. — Продължаваме напред — каза той. — Още не сме намерили подходящо убежище.
— Няма по-добро убежище от това, с изключение на крепостта, а дотам можем да стигнем само по пътя, по който дойдохме.
Не добави, че този път в момента е зает от рийвърите. Нямаше нужда да казва очевидни неща. Свирепите ругатни на Доминик показваха, че съзнава положението не по-зле от нея.
— Значи сме хванати съвсем натясно — каза той. — Нужни са много рицари, за да се защитава това място.
— Не. Нито един от рийвърите няма да премине през първия пръстен от камъни.
— Дънкан е достатъчно умен, за да се сети да завърже очите на коня си и така да ни последва.
— Съмнявам се. Аз самата не бях сигурна, че ще стане.
Доминик я зяпна изненадано.
— Тогава защо го предложи?
— Знаех, че няма да изоставиш коня си, докато не видиш рийвърите пред себе си, а тогава щеше да е твърде късно. Те щяха да те убият още преди да успееш да стигнеш до външния кръг.
Той изсумтя.
— Все още могат да го направят.
— Не мисля. От хиляда години нито един мъж не е преминавал през побитите камъни. Даже баща ми.
— А опитвал ли е?
— Веднъж.
— Защо?
Мег сви рамене.
— Мислел, че ключът към раждането на син се крие между камъните, а не в сърцето му.
— Или в сърцето на съпругата му — вметна Доминик. Внезапно Крузейдър вдигна глава и рязко дръпна поводите. — Спокойно — тихо каза Доминик, като го погали по шията. — Тук няма от какво да се боиш.
— Подушил е водата — обясни Мег и посочи към една купчина обрасли с пищна зеленина скали в подножието на могилата.
— Свещен извор?
— Няма друидска традиция, която да не позволява на един жребец да утоли жаждата си. Това ли имаш предвид?
Без да каже и дума, Доминик свали превръзката от очите на коня. Крузейдър се огледа любопитно, но не прояви никакъв страх. Стопанинът му го заведе до извора и го остави да се напие до насита от бистрата като кристал вода. Не беше трудно да се разбере какво правят ловците. От различни точки на гората долитаха далечни мъжки викове и тъжен кучешки лай. Очевидно негодниците се опитваха безуспешно да навлязат в свещената територия на друидите.