Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
До известна степен той беше прав. Въпросът с храната се разреши по най-неочакван начин и храна имаха в изобилие. Сега вече непременно ще излязат от клисурата. Или, както се изрази сполучливо Гагик, отсега нататък гроздето им е верният съюзник
Тази вечер беше за децата най-радостната от всички вечери, прекарани в Барсовата клисура. След като се нахраниха, Хасо извади от пояса свирката си и засвири весели мелодии, а Гагик предложи дори да поиграят.
— Кой пък ще се разиграе сега?… — учуди се Ашот.
— Защо не? Нима пак потокът трябва да ни залее, че да си спомним за играта?… Хайде, Хасо, свири!
И сложил ръце на раменете на Ашот, Гагик заигра, а Шушик и Саркис гледаха усмихнати.
Но играчите скоро се умориха. Насядали край огъня, всички заслушаха мълчаливо свирнята на Хасо. Свирката му лееше звуци — ту проплакваше жално, ту звучеше весело и закачливо.
От време на време Хасо откъсваше устни от свирката и пееше, като извръщаше лице от огъня и поставяше по кюрдски обичай ръка до ухото си.
пееше с приятен, кадифен глас овчарчето.
Какви бяха думите? И за какво се говореше в песента? Защо вълнуваше толкова певеца, защо го развеселяваше и озаряваше лицето му с топла усмивка?
— И ти си въобразяваш, че разбрахме твоето „иро мъни“? — попита Гагик.
— Това е песен на кюрдските чергари — поясни Хасо: — „Бериване, бериване (доячки, доячки), сред ваели е моята любима? Ако е сред вас, предайте й: «Девойко, изгоро моя, наречи се нещо, вземи си стомните, ела на извора да си похортуваме, да се посмеем. Ако попита майка ти: „Защо закъсня, дъще?“ — кажи й: „Нанизите ми се разсипаха, събирах ги…“»“
— Браво, Хасо! А после, после… — подканяше го Гагик.
— Какво после? Нашите песни са все такива, все за девойки — отвърна смутено Хасо, скрил лице зад гърба на Ашот.
— Много добре. Пей и превеждай — настояваше Гагик, на когото много се харесваха песните на овчарчето. Те бяха по-весели от пропитите с тъга песни на арменските овчари.
— Добре — съгласи се Асо, — ще изпея още една. И той отново запя, като сложи дясната си ръка на ухото и скри глава в сянката:
Той пя толкова дълго, че сякаш изпя цяла любовна поема. А когато преведе, оказа се, че са само четири стиха, с които момъкът се обръща към девойката: „О, съседи, ако не познавате моята любима, ще ви кажа как изглежда: тя е стройна, с красиви очи, мраморно чело, мургаво лице. И е най-лична между момите.“
А девойката отговаря на момъка;
„Днес докараха в село тютюн и аз купих за моя мил. Дано приеме моя дар. Ако не иска, ще прибавя към тютюна две целувки и няма тогава да откаже…“
Шушик се смееше от сърце, а овчарчето от смущение нахлупи калпака над очите си. Но после пак запя и дълго забавлява другарите си, като ги пренасяше в света на овчарите чергари. Но то забеляза, че клепачите на Шушик натежаха и млъкна.
— Заклюма — посочи с глава към момичето Гагик, стана и излезе от пещерата.
Ашот и Хасо го последваха.
Беше ясна нощ. Небето с милиарди искрящи очи гледаше към земята, В далечината, по склоновете на Арарат, пламваха някакви гигантски факли. Те се разгаряха и като огнени ленти опасваха подножието на планината.
— Тамошните кюрди са подпалили тревата — каза Хасо. — Баща ми казваше, че отвъд реката има ниви, които някога са били на арменците. Заграбили ги турците, но не ги използували — ни орат, ни сеят, ни жънат. Краят подивял. Не косят тревата и старата се смесва с новата. Тревата е толкова гъста и висока, че закрива кон с конника. Затова всяка есен кюрдските овчари изгарят старата суха трева, за да направят място на новата.
Хасо млъкна, а след малко продължи сериозно и мъдро, като възрастен:
— Арменците са видели много мъка, но и ние кюрдите не сме патили малко. Виждате ли онзи край, дето гори? По-рано там са живели много кюрди. Англичаните им дали пушки и казали: „При турците няма живот за вас, ние ще ви помогнем да си направите държава.“ Тогава кюрдите почнали да се бият с турците, но безуспешно. Онези ги накарали да отстъпят към подножието на Малък Арарат, на иранска земя. После турците дали някакво парче земя на Иран, а в замяна получили онази, дето се заселили кюрдите. Докарали голяма войска, подгонили кюрдите към бреговете на река Араз и там избили всички… Който останал жив, преминал реката. Баща ми срещнал някои и говорил с тях. И те му разказали своите патила…
— Скоро ще съмне, да влезем в пещерата каза Саркис, като се свиваше от студ.
Подпирайки се и а тояжката, и той беше излязъл на Въздух и стоеше зад другарите си.