След невинността
- Автор: Джойс Бренда
- Серия: delanzas #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Славянка Мундрова-Неделчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «След невинността». Краткое содержание книги:
Дори сега, след осем месеца сексуално въздържание, въпреки очевидната физическа реакция на тялото му спрямо горещите й извивки, той нямаше истинско желание да я събори на леглото.
— Не. Не харесвам жените.
Тя се засмя и каза:
— Ти може би не, но тялото ти явно се чувства различно от тебе.
Лицето на Едуард остана каменно.
Тя се вгледа в него, после се отдръпна.
— Странен си. Не се усмихваш, не се смееш. Дори не говориш… не и ако можеш да го избегнеш. Знам, наблюдавала съм те. Работиш, като че ли си обладан от някакъв дух, после играеш хазарт точно по същия начин. И пиеш по същия начин. Държиш се така, сякаш мразиш всички.
Едуард се обърна с гръб към нея, хвърли шапката си на стола и съблече ризата. Думите му бяха толкова тихи, че тя едва го чуваше.
— Не мразя никого. Само себе си.
Не гледаше към нейното отражение в малкото напукано огледало на бюрото, към което се бе обърнал. Тя прекоси стаята и дъските на пода пукаха под стъпките й. Чу я да спира пред вратата, докато откопчаваше колана си и разкопчаваше панталоните.
— Коя е тя? — прошепна Хелън. — Коя е жената, която е разбила сърцето ти?
Едуард замръзна със стиснати зъби. После си възвърна самообладанието и свлече панталоните по твърдите си бедра. Отдолу носеше бельо до коленете, което показваше толкова, колкото и прикриваше.
— Срамота е. — Вратата се отвори. Тя се спря. — Винаги можеш да си промениш решението, Едуард.
Едуард се наведе над легена за миене и заплиска лицето си с хладната вода.
— Имаш писмо. От Ню Йорк. Ей там, на бюрото е. Тя излезе, затваряйки след себе си вратата.
Едуард гледаше едрия почерк на Софи, а думите се размиваха и ставаха нечетливи. Ръцете му трепереха. И той целият трепереше.
Мислех, че би искал да знаеш. Очаквам дете към края на юни.
Надявам се, че няма да бъдеш много шокиран.
Господи! Софи очакваше дете и макар да не бе го казала направо, бе оставила съвсем ясно да се разбере, че това във всеки случай е неговото дете. Едуард преброи назад от края на юни — детето беше заченато в края на лятото. Детето… тяхното дете.
Надявам се, че няма да бъдеш много шокиран.
Шокиран ли? „Шокиран“ бе дори прекалено меко, за да изрази смаяното и яростно учудване. Господи божичко! Беше август. Август, за бога! Софи бе родила дете. Неговото дете.
Едуард скочи на крака. Зърна дивото си изражение в огледалото. Изглеждаше като лунатик. И се почувства като лунатик. Господи! Защо, по дяволите, не му бе казала по-рано? Защо, по дяволите, не му беше казала веднага?
Не подлежеше на съмнение какво ще направи сега. Вече имаше цел, посока, съдба.
Детето му беше в Париж. Неговото дете. Едуард щеше да хване следващия влак от Кимбърли. До вечерта щеше да бъде в Кейптаун и с малко късмет след около месец щеше да бъде в Париж.
Съвсем съзнателно той избягваше да мисли за Софи и за това, какво ще направи, когато отново я види.
Париж — октомври 1902 година
Никой не отвори.
Едуард стоеше пред заключената врата, сърцето му биеше до пръсване, макар че Софи я нямаше у дома.
Нямаше я у дома. Тя и бебето бяха излезли. Той бе дошъл от толкова далече, колкото можа по-бързо, никак не беше лесно да се измъкне от разкъсваната от войни Южна Африка. Въпреки неотдавнашното примирие, подписано през май във Вереенигинг, бурите атакуваха влака за Кимбърли, изкараха го от релсите и го забавиха с два дни. Няколко пътници бяха убити в нападението, самият Едуард за малко не бе ранен. Когато стигна в Кейптаун, не можа веднага да намери кораб, който да не е от британската флота. Без колебание пропиля цяло състояние за подкупи, за да си спечели място на един от бойните кораби на нейно величество. Но този кораб отиваше в Дувър, а не във Франция. Общо му трябваха шест седмици, а не четири, докато стигне до Париж.
А нея я нямаше у дома. За да се успокои, Едуард се облегна на стената и потърси цигара в джоба на палтото си. Запали я и вдъхна дълбоко. Сърцето му обаче не спираше да бие учестено.
Сградата беше стара и порутена, а доколкото Едуард можеше да прецени, не се различаваше особено от овехтелите, пълни с мишки, квартири в Ню Йорк. Наистина в Монмартр нямаше други постройки освен тези стари, рушащи се сгради и западнали кабарета. Тук като че ли живееха само неудачници, проститутки, просяци и крадци. Едуард не можеше да повярва, че тя живее на такова място с тяхното дете. Трябва да има някаква грешка.
Не за първи път Едуард се питаше отчаяно дали е момче, или момиче. Картината в ума му бе все една и съща, още от онзи съдбоносен ден през август, когато научи, че е станал баща. Виждаше Софи да държи едно повито бебе, с мека и ведра усмивка, радостна, отправена не към детето им, а към него.