Седмият папирус (Том 2)
- Автор: Смит Уилбур
- Серия: Древния Египет #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Седмият папирус (Том 2)». Краткое содержание книги:
Тесай забеляза, че Мек се е затичал насреща й, и с усилия се надигна в носилката. Мъжете внимателно я положиха на земята и той коленичи до любимата си, за да я прегърне. Двамата стояха известно време притиснати един до друг, без да продумват. Най-накрая Мек нежно обви нараненото й лице в шепите си и огледа белезите от обгаряния и подутините. Някои от раните й вече бяха почнали да се инфектират, а очите й едва се показваха под отеклите й клепачи.
— Кой ти стори това? — попита я тихо.
Тя отвърна нещо неразбираемо между почернелите си от съсирената кръв устни:
— Накараха ме…
— Не! Недей се мъчи да говориш — прекъсна я той насред изречението.
Коричката по долната й устна се разцепи и капчица прясна кръв заблестя като рубин по брадичката й.
— Трябва да ти кажа — настоя Тесай, без да обръща внимание на раните си. — Накараха ме да им кажа всичко. Колко души имаш със себе си, с какво сте се захванали двамата с Никълъс, всичко… Прости ми, Мек, всичко им издадох.
— Кой те накара? Кой ти е направил всичко това?
— Ного и американецът, Хелм.
Но макар че той се опита да я успокои с бащинската си прегръдка, погледът му можеше да убие човек.
Най-сетне успяха да разнесат застоялия въздух вън от тунела. Огънят, който Хансит беше стъкмил между кошниците и делвите, се разпалваше все повече, нагорещеният въздух се издигаше високо, пръсваше се по безкрайните коридори на лабиринта и се смесваше с кислорода, преставайки да бъде опасност за хората. Роян като че ли се беше възстановила напълно физически, ала самонадеяността й отпреди няколко часа беше изчезнала и ентусиазмът й до голяма степен се топеше. Когато дойде време да проверят пътя нататък, тя дори и не помисли да се пречка на Никълъс, застанал твърдо най-отпред.
— Така е, целта на помещението е била единствено натрапниците да бъдат задушени — отсъди той и посочи високата стълба, която ги чакаше. — Вече не ще и съмнение, че Таита е знаел какво прави, когато е издълбал тунела под нивото на двете площадки в краищата.
— Предполагам, си е казал, че който се осмели да нахълта в гробницата, или вече си е намерил смъртта в капаните му, или се е изгубил в лабиринта, или накрая се е отказал и си е тръгнал по пътя — отбеляза Роян.
— Да не би да искаш да ме убедиш, че сме минали и последния защитен вал на крепостта? Че Таита се е отказал да ни поднася нови изненади? Това ли искаше да намекнеш? — питаше Никълъс, гледайки стълбата пред себе си.
— Не. По-скоро се опитвах да убедя себе си, но със слаб успех. Повече не мога да имам доверие на този човек. Започвам да се питам какви ли ужасии ни дебнат по пътя. Чакам всеки момент таванът отново да се разтвори над главите ни или земята да зейне под краката ни и да ни погълне в горящата си паст.
От лабиринта до смъртоносната стая имаше четиридесет стъпала, сега точно толкова се изкачваха обратно нагоре. Двете стълби бяха еднакви: следваха същия ъгъл, имаха същия брой стъпала, които пък бяха също тъй високи и широки като тези отсреща. Щом главите им се показаха над последното стъпало, Никълъс освети с лъча на портативната си лампа тунела насреща и пред очите им се разкри просторна хоризонтална аркада. Очите им бяха заслепени от блясъка на изписаните стени, въображението им не можеше да побере всички форми и цветове наоколо. Все едно беше валял дъжд, а те се намираха в градина от пустинни рози. И стените, и сводестият таван бяха изписани от край до край с фрески, изящни и забележителни в богатството на темите си.
— Таита! — отсече Роян, но от вълнение гласът й изчезна в гърлото. — Това са негови стенописи. Няма друг художник като него. Сигурна съм, че е той. Където и да видя произведенията му, бих ги познала.
Двамата стояха на последното стъпало и безмълвно се оглеждаха на всички страни. В сравнение с това тук унищожените стенописи от дългата галерия изглеждаха бледи подобия, нищо че биха възхитили всеки познавач. Личеше си, че из тайния тунел е пипала ръката на голям майстор, на гений, неподвластен на времето, способен да пленява с голямото си изкуство хора, родени четири хилядолетия след него.
Двамата направиха няколко колебливи крачки — не смееха да пристъпят. Покрай цялата аркада вървяха дълги редици от малки помещения, които напомняха на сергии на ориенталска чаршия. Входът към всяко едно от тях бе заграден от високи колони, стигащи до тавана. Всяка статуя изобразяваше един от многото представители на египетския пантеон. Две по две каменните божества украсяваха високите сводове на галерията.