Избраниците

— Тъжна история — рекох. — Никога не съм знаел фамилното му име. Беше ми известен просто като Мързеливия. Не е много подходящо за надгробна плоча, но сега, след като е мъртъв, може би няма значение.

— Съжалявам за приятеля ти, Уорд, но наистина не разбирам накъде биеш.

Взех една снимка от пианото. Не беше групов портрет. Такива имаше само два, черно-бели, избледнели спомени за отдавна починали хора, застанали вдървено пред недобре позната по времето им машина. Тази, която взех, бе обикновен цветен портрет отпреди много време, с онези неестествено ярки червени и сини цветове, изпъкващи над всички останали. Млад мъж сред гората.

— Пусни за содомията — казах, без да вдигам очи от образа на Харолд отпреди толкова много години. — Хайде бе, Дон, Дони-Дон, пусни я бе, Дон.

— Стига, Уорд!

Този път гласът му леко трепереше.

Боби взе снимката от ръката ми.

— Тази сигурно е правена няколко години по-рано — отбелязах. — Харолд изглежда по-млад и по-слаб, отколкото на записа. И още не си е пуснал коса.

Обърнах се към Дейвидс:

— Трябва да си бил, колко… с пет-шест години по-млад от тях и Ед, приблизително на възрастта на Мери. А сега си единственият оцелял. Затова не искаше да отвориш, когато позвънихме, и не вдигаше телефона.

Дейвидс ме гледаше втренчено. Изглеждаше на сто години и много уплашен.

— О, мамка му! — изруга отчаяно.

Искаше ми се да го сграбча, да го разтърся, докато го накарам да проговори, докато разбера какво става, докато получа някакво обяснение за тайните, в които бе забулен животът ми. Ала както тялото му бе загубило петдесетина килограма през последните трийсет години, така лицето му беше загубило всичко, което бях виждал в него, целия си авторитет. Изглеждаше смачкан, слаб, по-уплашен дори от мен самия. Затова казах просто:

— Разказвай.

Историята се оказа кратка.

Някога, преди много години, имало петима приятели.