Петата вълна

— Дръж се — мърморя аз. — Почти свърших.

— И аз.

— Няма да стигнат марлите.

— Колкото стигнат.

— А инфекциите?

— Има малко пеницилин в аптечката.

Той се обръща по гръб, докато изровя хапчетата. Гълта две с вода. Аз седя, потна, въпреки че е малко над нула градуса.

— Защо деца? — питам го.

— Не знаех, че са деца.

— Сигурно, но бяха добре въоръжени и не бяха на екскурзия. „Техен проблем“, си си казал ти. „Действам, както са ме учили в школата за командоси.“

— Каси, ако не си вярваме…

— Ивън, не може да си вярваме. — Искам да го застрелям и да се разрева. Писна ми да ми писва. — Там е целият проблем.

Над нас слънцето се е отърсило от облаците, дарявайки ни с чисто синьо небе.

— Деца, клонирани от извънземните? — теоретизирам аз. — Или са ги взели на служба поради липса на пълнолетни попълнения? Какви са тези деца с пушки и гранати?

Той клати глава. Пийва малко вода. Потръпва.

— Май трябва да взема болкоуспокоително.

— Вош каза: „само децата!“. Да не би да събират деца за армията?

— Вош може да не е с тях. Може да е работа на армията.

— Тогава защо уби всички други? Защо застреля баща ми? И ако не е с тях, откъде взе Окото? Нещо не се връзва, Ивън. И ти го знаеш. Знам, че знаеш. Защо просто не ми го кажеш? Имаш ми доверие, въпреки, че съм с пистолет, а ми нямаш доверие, за да кажеш истината!

Той дълго се взира в мен. После казва:

— С дълга коса си по-хубава.

Щях да се размекна, ако не бях толкова отвратена, премръзнала и изнервена.

— Кълна се, Ивън Уокър — мрачно казвам аз, — ако не ми беше необходим, щях моментално да ти светя маслото.

— Радвам се, че съм ти от полза.

— Но ако разбера, че ме лъжеш за най-важното, ще те убия.

— А кое е най-важното?

— Да си човек.

— Аз съм човек, Каси. Като теб.

Той придърпва ръката ми в неговата. И двете са в кръв. Моята и неговата. Неговата — в кръвта на дете почти на годините на братчето ми. Колко хора е убила тази ръка?

— Нима? — питам аз. Намирам се пред срив. Не мога да му се доверя. Трябва да се доверя. Не му вярвам. Трябва да вярвам. Това ли е крайната цел на Другите, вълната, която ще увенчае другите вълни: да оглозгат човешката ни същност до нейния гол, животински скелет и да ни превърнат в бездушни хищници, вършещи мръсната им работа вместо тях, самотни като акули и също толкова състрадателни?

Чувствам се като притиснато в ъгъла животно. Той го прочита в погледа ми.

— Какво има?

— Не искам да съм акула — шепна аз.

Той дълго ме гледа, което е адски тягостно. Можеше да каже: „Акула? Кой? Какво? Ъ? Кой каза, че си била акула?“ Вместо това, той тръгва да кима, сякаш разбира всичко.

— Ти не си.

„Ти“, не „ние“. Сега е мой ред да го изгледам продължително.

— Ако Земята не става за живот и трябва да я напуснем — казвам бавно аз — и открием планета със същества, които по някаква причина са несъвместими с нас…