![И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/5/i-zazhiveli-shchastlivo-bg-calibre-2-8-0-download.jpg)
И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]
- Автор: Касс Кира
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542716631
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Другие
Электронная книга - «И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]». Краткое содержание книги:
Дълго време изгарях от желание да напиша точно този разказ. Обожавам Амбърли. Тъй като и аз съм майка, направо ù се възхищавам. Тя е очарователна, интелигентна, великодушна и красива. Макар животът да ù е поднесъл доста тъга, тя се стреми да бъде положително настроена. Тогава как вълшебна жена като нея е съумяла да се влюби в човек като Кларксън Шрийв?
Беше ми, меко казано, интересно да видя не само Амбърли, но и Кларксън като тийнейджъри. Запознавайки се с всичкото насилие и болката, с която той се е сблъскал през живота си, успях да илюстрирам това как времето и страхът могат да трансформират човек в нещо зло. Освен това беше удивително да наблюдавам как Амбърли се мъчи да открие доброто както в него, така и в майка му, независимо от осъдителното им поведение. Тя наистина вярва, че никой не е зъл по желание, както и че във всяка душа се крие по нещо добро и не спира да го издирва. Това ще обясни много от събитията, случили се по време на участието ù в Избора и ще ни помогне да разберем защо тя приема избора на сина си с такава готовност, въпреки че съпругът ù (както и цялата страна) вече са отписали Америка.
Едно от опасенията ми относно този разказ е фактът, че той може би представя Амбърли в неособено положителна светлина. Тревожа се, че примирението ù с думите и делата на Кларксън придава на образа ù известна доза наивност. Като че ли това е единственият ми шанс да изтъкна следното – целта на този разказ не е да служи като извинение за насилническите взаимоотношения между хората. Единствената ми надежда е да прозвучи откровено. Всички знаем, че Кларксън има своите недостатъци. Същото важи и за Амбърли. Затова ви предлагам да надникнете в живота на две несъвършени човешки същества.
– Кийра
Кимнах.
– Твърде талантлива си.
Миака продаваше творбите си чрез интернет от години. Дори сега, докато си приказвахме, пишеше нещо на телефона си и бях сигурна, че урежда поредната голяма продажба. Фактът, че дори една от нас притежаваше телефон ми се струваше абсурден – сякаш имаше на кого да се обаждаме, – но на нея ù харесваше да поддържа връзка със света.
– Сигурно е забавно да отговаряш за нещо важно.
– Разбирам те – отвърнах аз. – Идеята да разполагаш със своя собственост звучи примамливо.
– Именно! – Миака пишеше и говореше едновременно. – Ангажираност, индивидуалност. В момента и двете ми липсват, така че може да си наваксам, като му дойде времето.
Тъкмо се канех да изтъкна, че и сега си имаме доста ангажименти, но Елизабет ми отне думата.
– На мен също ми дойде идея – изчурулика тя.
– Да чуем – Миака остави телефона си и седна в скута ù, сякаш бяха невръстни кутрета.
– Реших, че много обичам пеенето. Мисля да го използвам по различен начин.
– Ще си прекрасна главна вокалистка в някоя група.
Елизабет изопна гръб и едва не събори Миака на пода.
– Точно това си мислех!
Наблюдавах ги, дивейки се на факта, че три толкова различни момичета, родени в различни епохи и части на света, се уравновесяваха една друга така успешно.
– Ами ти, Кален?
– Какво аз?
Миака се повдигна.
– Случайно да имаш нови големи мечти?
Бяхме играли тази игра стотици пъти като средство за разведряване на обстановката. През годините ми бяха хрумвали десетки идеи. Искаше ми се да стана доктор, за да се реванширам някак за всички отнети животи. Танцьорка, за да се науча да контролирам тялото си всячески. Писателка, за да намеря начин да използвам гласа си, дори без да говоря. Астронавт, в случай че ми се приискаше да се отдалеча възможно най-много от Океана.
Но дълбоко в себе си знаех, че копнея по едно-единствено нещо. Отправих поглед към огромния учебник по история до любимото си кресло – книгата, с която бях възнамерявала да се уединя в стаята си миналата нощ, – за да се уверя, че списанието за булчински рокли е добре скрито между страниците му.
Свих рамене с усмивка.
– Все същото.
Преглътнах сухо, преди да стъпя в университетския двор. За разлика от повечето ми посестрими, аз се притеснявах в присъствието на хора. Но дори в този момент чувах гласа на Елизабет в главата си: „Не е нужно да се заточваме вътре. Аз нямам намерение да живея така“, беше заявила около две седмици след началото на новия си живот с нас. И наистина удържа на думата си – дори се стараеше да осигури малко по-нормално съществуване и на нас. Но дръзвах да се покажа навън, колкото да ù угодя, толкова и заради самата себе си.
Настоящият ни дом се намираше в съседство с един университет, което ме устройваше идеално. Купища хора кръстосваха по откритите ливади и седяха до масите за пикник. Самата аз не изпитвах нужда да ходя по концерти, клубове и партита като Елизабет и Миака. Стигаше ми просто да се навъртам край хората. Седнех ли под някое дърво, можех да се преструвам на една от тях с часове.
Наблюдавах минувачите, доволна, че живеехме в толкова добросъседски квартал, където често непознати ми махаха за поздрав. Ако можех да им казвам „здравейте“ – само тази малка, така невинна думичка, – илюзията щеше да е съвършена.
– …щом тя не иска. Така де, защо просто не каже нещо? – попита едно момиче тълпата от приятели около себе си. Представях си я като пчелата майка, а останалите – като нищожни търтеи.
– Напълно права си. Трябвало е да ти каже, че не иска да идва, вместо да разгласява на всички останали.
Пчелата майка отметна коса драматично.
– Е, приключих с нея. Вече няма да играя игричките ù.
Присвих очи, убедена, че самата тя играе игра, и то такава, която несъмнено щеше да спечели.
– Казвам ти, човече, можем да го проектираме сами – късокосо момче размахваше ентусиазирано ръце срещу приятеля си.
– Не знам – събеседникът му, леко пълничък негов връстник, който се чешеше по врата, крачеше забързано. Като че ли се опитваше да му се изплъзне, но другият беше толкова пъргав и мотивиран, че навярно можеше да настигне и ракета.
– Съвсем малка инвестицийка е, човече. Като нищо ще направим големия удар!
Потиснах усмивката си.
Следобед тълпата се разпръсна и аз се отправих към библиотеката. Откакто се бяхме нанесли в Маями, я посещавах веднъж-два пъти седмично. Не обичах да правя проучванията за албума си с изрезки в къщата. Вече бях допуснала тази грешка и Елизабет не спираше да ме обвинява в черногледство.