И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

– Разбира се. Ще продължим разговора си по-късно – обеща той на Аспен и ме последва до коридора.

– Насам – подръпнах го за ръката аз.

– Идеално! – пророни той, докато го водех към градината. – Почивка от цялата онази суматоха.

Изкисках се и облегнах глава на рамото му. Без да чака насоки от мен, Максън ме поведе към нашата си пейка и двамата седнахме, той с лице към гората, аз – към двореца.

– Шампанско? – предложи, поднасяйки ми чашата си.

– Не, благодаря.

Той отпи глътка и въздъхна доволно.

– Прекрасно решение си взела. Наистина, Америка, за по-съвършено парти не бих могъл да се надявам. Е, всъщност се сещам и за един още по-добър вариант. Онзи, който ми хрумна сутринта.

Усмихнах се.

– Може би догодина.

– Ще настоявам.

Поех си окуражителна глътка въздух.

– Слушай сега, знам, че ни чака дълга нощ, но исках още сега да ти поднеса подаръка за рождения ден.

– О, скъпа, нямаше нужда да ми подаряваш каквото и да било. Всеки ден с теб е подарък. – Той се приведе към мен и ме целуна.

– Е, всъщност не бях възнамерявала, но пък взе, че ми изскочи нещо, така че…

– Добре тогава – каза той и остави чашата си на земята. – Готов съм. Къде е?

– Там е проблемът – подхванах аз. Ръцете ми започваха да треперят. – Ще го получиш чак след седем-осем месеца.

Той се усмихна, но присви очи подозрително.

– Осем месеца? Какво, за бога, би отнело…

Думите му заглъхнаха, а погледът му се отмести от лицето ми и се отправи бавно към корема ми. Явно очакваше да изглеждам различно, да съм доста наедряла. Но аз бях правила всичко по силите си, да прикривам всичко – умората, гаденето, внезапното ми отвращение към някои храни.

Максън продължи да се взира в корема ми, а аз чаках да се усмихне или да се засмее, или да заподскача от радост. Но той просто седеше на мястото си, толкова вкаменен, че започваше да ме плаши.

– Максън? – пресегнах се и го докоснах по крака. – Максън, добре ли си?

Той кимна, без да откъсва поглед от корема ми. Очите му се изпълниха със сълзи.

– Не е ли удивително? Внезапно те обикнах сто пъти повече – пророни той с тих, тържествен глас. – А аз си мислех, че е невъзможно да заобичаш човек, когото изобщо не познаваш – накрая вдигна поглед към мен. – Наистина ли ще си имаме бебе?

– Да – прошепнах със сълзи в очите.

Лицето му се озари.

– Момче или момиче е?

– Още е рано да се каже – отвърнах щастливо. – В момента докторът не може да ми каже повече от това, че определено има някой вътре в мен.

Максън долепи нежно длан до корема ми.

– Ще намалим работните ти часове, разбира се, може и напълно да ги премахнем. Освен това може да наемем повече прислужнички на твое разположение.

– Не ставай глупав. Мери и Пейдж са ми напълно достатъчно. Пък и, предполагам, се досещаш, че майка ми ще иска да е при мен, Марли и Мей също. Даже твърде много хора ще се грижат за мен.

– Така и трябва!

Отметнах глава назад и се засмях, но когато го погледнах отново, видях, че неговото изражение бе мрачно.