Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
Към 8:15 вечерта погледна и видя, че най-сетне е отворил очи. Остави книгата настрана, отиде и седна до него, прокарвайки нежно длан по лицето му.
— Ей, как си? — прошепна.
Клепачите му се спуснаха, той въздъхна и за няколко секунди Тамара реши, че изобщо не се е събуждал. Но после те се вдигнаха отново.
— Всичко е наред — каза тя. — Тук си в безопасност.
Никакъв отговор.
Очите му бяха отворени, но се взираха през нея така, сякаш не съществуваше.
— Ако ти се става, може да намерим място да хапнем. Още не е прекалено късно.
Той пак подви колене и започна да се поклаща напред-назад.
Когато Уайът дойде на себе си — ако това бе точната дума, — тя без много церемонии го изкара от леглото и го сложи да седне на стола, загръщайки го с одеяло, защото ѝ се стори, че го тресе. Накрая, след още около час, тревогата ѝ надделя над страха, че ако го остави сам, може да избяга или да направи някоя друга глупост. Каза му да не мърда никъде и изтича до рецепцията, за да потърси помощ.
Когато влезе отново в стаята, бе придружена от доктор Гутиерес, възрастен мъж с благи обноски и слава богу отличен английски. Хънт седеше точно както го беше оставила, със затворени очи и посърнало, безжизнено лице. Гутиерес веднага отиде до него и запали лампата над бюрото.
— Сеньор Хънт — каза меко. — Чувате ли ме?
Уайът повдигна клепачи и кимна.
— Аз съм лекар. Как се чувствате?
Изтръгнатият с мъка отговор дойде след няколко секунди.
— Уморен.
— Знаете ли къде се намирате?
Още едно вяло кимване, след което очите се затвориха отново.
Докторът се обърна към Тамара.
— От колко време е в това състояние?
— Не знам точно. От няколко часа. По-рано следобед получи криза и след това заспа.
— Криза?
— Плачеше. По-точно хлипаше и ридаеше. Напоследък е под голямо напрежение.
— И е употребил алкохол?
— Да. Бира и мескал.
— Не е най-добрата комбинация — поклати глава докторът.
— Вижте, не смятам, че причината е в пиенето. По пътя насам разговаряхме съвсем нормално, а също и след като се прибрахме. И после изведнъж нещо му стана.
— Напрежението, за което споменахте, емоционално ли е?
— Днес за първи път се срещна с истинския си баща. Бил е осиновен като малък. А също се оплакваше и от мигрена.
— Значи продължава от известно време?
— Да, поне от няколко дни.
— Как е със съня?
— Почти не спи. Два или три часа на ден.
Гутиерес изцъка с език.
— Не е достатъчно. Звучи ми като остро безпокойство, съчетано с недоспиване. Те вървят ръка за ръка. Разбира се, алкохолът също не помага.
— Искате да кажете, че просто е уморен и подпийнал?
Лицето на доктора помрачня и той поклати глава.
— О, не, сеньора, много повече от това. Получил е нещо, което в Щатите биха нарекли нервен срив. Изгубил е способност да се справя емоционално с всичко онова, което му се случва, и съзнанието му просто се е изключило.
— И колко може да остане така?
— Различно. Един ден, две седмици… Но с почивка и подходящо лечение би трябвало да се възстанови бързо. — Гутиерес сложи ръка върху коляното на Хънт и го побутна. Той се сепна и го погледна, макар лицето му да оставаше безжизнено. — Сеньор, искате ли да ви откараме в болница тази вечер?
— Болница? — възкликна Тамара.
Гутиерес кимна.
— В Щатите биха го хоспитализирали. Тук също мога да го уредя.
— Мислите ли, че е необходимо, за да се оправи?
Докторът сви рамене.
— Не бих казал чак необходимо, но няма да му навреди. От друга страна, тук е на непознато място, не се знае как ще му понесе болничната обстановка.
Кършейки ръце, Тамара се наведе към Уайът с думите:
— Разбираш ли доктора? Дали да отидем в болница?
През мъглата, забулваща съзнанието му, Уайът успя да промълви една-единствена сричка:
— Тук.
— Ще успеете ли да стигнете сам до леглото? — попита го Гутиерес.
— Ще се справим заедно — намеси се Тамара. Отиде до Хънт, свали одеялото от раменете му, хвана го за двете ръце и му помогна да се изправи от стола и да си легне. — Мисля, че засега ще останем в хотела.
— Предполагам, че ще му премине сравнително скоро — каза докторът. — Можем да приемем тазвечерния епизод като изолиран случай. Все пак е комуникативен, макар, разбира се, да е физически и емоционално изчерпан. Затова преди всичко му е нужен сън. — Той ѝ протегна малко хартиено пакетче. — Нека взема от тези… колко време е минало, откакто е пил?