Боговете на вината

Сутринта си повиках такси, за да може Кендъл да поспи. За щастие бях започнал да оставям дрехи в дома й и облякох костюм, който не беше много чист, но поне бе различен от предния ден. След това се измъкнах от къщата, без да я будя. Лорна вече ме чакаше в лексуса, когато таксито спря пред жилището ми малко след осем. И хората на Мойя бяха там в тяхната си кола, готови да ни ескортират до центъра. Трябваха ми две минути, за да вляза и да си взема куфарчето. След това слязох и се качих в колата.

— Да вървим.

Лорна рязко отлепи от тротоара. Виждах, че все още ми е ядосана.

— Хей, не аз закъснях десет минути — каза тя. — Дойдох навреме и трябваше да те чакам. Да не споменавам, че чаках заедно с две горили от картела, от които всички ги побиват тръпки.

— Добре, добре. Да не говорим за това, става ли? Имах тежка нощ.

— Какъв късметлия.

— Нямам предвид в този смисъл. Сиско ме събуди, след това и Слай старши се обади да ме дъвче и общо ми се събраха най-много три часа сън. Сиско качи ли видеото на айпада ти?

— Да, в чантата отзад е.

Пресегнах се между седалките към чантата й на пода. Беше голяма като пазарска торба и тежеше цял тон.

— Какво толкова носиш вътре?

— Всичко.

Не поисках повече обяснения. Успях да вдигна чантата на предната седалка, отворих я и намерих айпада. Оставих я на пода между краката си, за да не си разтегна мускул, като я върна там, където беше.

— Трябва да е на екрана, готово за пускане — каза Лорна. — Само натисни копчето.

Отворих калъфа на айпада, включих екрана и видях стопирания кадър на предната врата на къщата, в която знаех, че живее Стратън Стергос. Камерата снимаше отдолу и качеството не беше страхотно, тъй като единственото осветление идваше от лампата на верандата до пътната врата. Предположих, че хората на Сиско са снимали със скрита камера в саксията или в някоя друга украса на верандата. Ракурсът беше страничен, така че всеки, който почукаше на вратата, щеше да бъде уловен в профил.

Натиснах бутона за пускане и гледах няколко секунди, в които нищо не помръдваше и не се случваше. След това на верандата се появи мъж, поколеба се и погледна назад. Беше Ланкфорд. Обърна се и почука на вратата. Изчака отговор. Аз също чаках.

Нищо не се случваше. Знаех, че никой няма да му отговори, но въпреки това моментът беше напрегнат.

— Откъде искаш да мина днес? — попита Лорна.

— Задръж за минута — казах. — Остави ме да гледам.

Видеото нямаше звук. Ланкфорд почука отново, този път по-силно. След това погледна някъде зад камерата и поклати глава. Очевидно по посока на някой, който не влизаше в обхвата на обектива. Пак се обърна и пак почука още по-силно.

Никой не му отговори. Вторият мъж също се качи на верандата и отиде отдясно на Ланкфорд, за да погледне през прозореца до вратата. Сложи длани до очите си и се наведе към стъклото. Лицето му остана скрито, докато не се отдръпна. Обърна се към Ланкфорд и му каза нещо. Беше Джеймс Марко.