![Невидим [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/2/2/nevidim-bg-download.jpg)
Невидим [bg]
- Автор: Паттерсон Джеймс, Эллис Дэвид
- Серия: Невидим #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-448-0
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Невидим [bg]». Краткое содержание книги:
— В този момент ти се иска да умреш, нали така, Еми? Искаш да те отърва от страданията ти, нали? Но няма да стане. Ще трябва да живееш в болка като обезобразен изрод, докато аз не кажа, че е приключено. Бъди благодарна, че това ще са само няколко часа от живота ти, а не трийсет и седем години.
Използвай главата си. Нещо, каквото и да е…
Има нещо… едно предимство…
— Не ми умирай сега — нарежда тя. — Още не. Не съм приключила.
Мери отново притиска главата ми към пода, но този път с дясната ръка, а скалпелът е в ръката ѝ в готовност да започне разреза от дясната страна по линията на косата ми, за да довърши започнатото, да отдели скалпа от челото ми и да ме превърне в изрод като нея самата.
Този път не се съпротивлявам. Тялото ми остава отпуснато. Сдържам дъха си.
Този път използвам главата си.
114
— Не, не, не! — повтаря Мери. — Събуди се! Събуди се!
Мери отпуска косата ми, навежда се напред и усещам горещия ѝ дъх, докато ми крещи.
— Няма да умираш още! Няма да се измъкнеш от това…
Събирам всички сили, вдигам рязко глава и удрям силно челото си в превръзката върху счупения нос на Мери.
Мери вие от болка след удара като ранено измъчено животно и мигновено хваща носа си с две ръце. Пада назад, вече не е върху мен. Поемам дълбоко въздух с наслада и се надигам, а кръвта се стича в очите ми и от гръдния ми кош, стаята се върти.
Скалпелът, изцапан с кръвта ми, лежи на пода. Протягам се към него, първия път не съумявам да го вдигна, заради раздвоеното зрение, но накрая успявам да го стисна, а Мери се гърчи от болка, защото носът ѝ е счупен за втори път в рамките на една седмица, макар този път да не го е направила сама.
Опитвам се да се изправя, но не успявам, тъй като глезенът ми е раздробен, а тялото ми е прекалено слабо и не мога да се държа на крака. Светлините светват и загасват като тези на сирените, а при всяко просветване Мери е по-близо до мен, превръзката на носа ѝ я няма и лицето ѝ представлява кърваво лилава пихтия, от която се чува зловещо ръмжене и ужасяващо нищене…
Идвам, Марта.
Аварийната светлина примигва, в главата ми издрънчава гонг, а двете с Марта сме на абитуриентския си бал с кавалерите си, нейният е капитан на футболния отбор, а моят — десетокласник, когото познавам от математическия клуб, осем сантиметра по-нисък от мен; денят, в който идентифицирах Марта в моргата; онзи път, когато като десетгодишни откраднахме цигарите на майка ни; вечерта, в която Букс коленичи пред мен и ми поднесе диамантения пръстен на баба си…
Пронизващата болка в ребрата ми, намръщената гримаса на Мери срещу мен…
След това за миг всичко е неподвижно, двете с Мери се взираме една в друга, тя надава пронизителен вой и се втурва към мен. Аз също тръгвам към нея, като се оттласквам със здравия си крак. Забивам чело в лицето на Мери. Тя крясва и пада назад, а аз се приземявам върху нея, удрям гърдите ѝ с лявата си ръка и я притискам надолу с тежестта на тялото си.
Мери размахва ръце към лицето ми и се опитва да хване скалпела в ръката ми.
Започвам да губя равновесие, силите ме напускат. Това е. Последният ми шанс.
Дясната ми ръка се спуска бързо надолу, скалпелът потъва в плът и кост, а после отново и отново, туп, туп, туп, кръвта изпръсква лицето ми, а писъците на Мери затихват.
После става тъмно и топло.
115
Когато виждам Марта, тя сияе. Изглежда по-млада, по-свежа, по-щастлива. Изглежда като Марта в най-добрия ѝ вид.
В първия момент никоя от двете не заговаря. Движим се плавно, безтегловно, прегръщаме се и заплакваме. А след това се разсмиваме, защото отново сме заедно. Този път, както ѝ обещах, е различно.
Разказвам ѝ всичко. Разказвам ѝ колко глупава и несигурна съм била, колко много съм ѝ се възхищавала през годините, колко ми се е искало да заприличам на нея и за моя изненада, това е напълно шокиращо, тя казва, че е изпитвала същото към мен. О, започваме да се смеем. Колко странен може да бъде животът. И двете сме се възхищавали една на друга и сме си завиждали, без да си даваме сметка за това. Смяхме се на ваканциите с надутия чичо Фил, за първия цикъл на Марта и как тя плака по този повод, а аз също плаках, защото ме изпревари и в това. Спомняме си онзи път, когато бяхме на осем и тя стъпи на един пирон в гората зад къщата ни, а Анди Ървин и Дъг Мейсън се сбиха кой да я отнесе у дома, така че накрая аз я преметнах през рамо и я отнесох сама.
Имам чувството, че разговорът ни е безкраен, че няма начало и край, че времето няма значение. Защото сега е винаги.