Аз преди теб

Лицето й беше бяло като платно.

Знаех как се чувства.

— А той как се държи? Ти… ти измисли ли нещо ново? Други излизания?

— Не проявява желание. — Казах й за Париж и списъка, който бях направила.

Докато говорех, виждах как умът й работи на бързи обороти, пресмяташе, преценяваше.

— Където и да е — произнесе накрая. — Аз ще го финансирам. Където поискаш. Ще ти платя. И на Нейтън. Само… само го накарай да се съгласи.

Кимнах.

— Ако ти хрумне нещо, каквото и да е… дори само за да спечелим време, естествено, ще ти платя за повече от шест месеца.

— Това… това не е проблем.

Изпихме си кафето в мълчание, потънали в мисли. Докато я наблюдавах скришом, забелязах, че косата й — с безупречна прическа — е осеяна със сиви нишки, а очите й са помръкнали като моите. Осъзнах, че не ми беше олекнало, след като бях прехвърлила собственото си безпокойство върху нея — но какъв избор имах? С всеки изминал ден залозите ставаха все по-високи. Звукът на часовника, който удари два, сякаш я извади от унеса й.

— Трябва да се връщам на работа. Моля те, кажи ми, когато… когато измислиш нещо, Луиза. И действително е по-добре да водим тези разговори извън пристройката.

Изправих се.

— О — сетих се изведнъж, — ще ви дам новия си номер. Току-що се преместих. — Докато тя търсеше химикалка в чантата си, добавих: — Преместих се при Патрик… моя приятел.

Не знам защо тази новина я изненада толкова. Изглеждаше стресната, когато ми подаде химикалката си.

— Не знаех, че имаш приятел.

— Не знаех, че трябва да ви кажа.

Тя се поизправи и подпря ръка на масата.

— Онзи ден Уил спомена, че ти… Уил мислеше, че може да се преместиш в пристройката. През уикендите.

Написах домашния телефон на Патрик.

— Е, реших, че за всички ще е най-добре да се преместя при Патрик. — Подадох й листчето. — Но не съм далеч. Точно до промишлената зона. Няма да се отрази на точността ми.

Останахме така. Госпожа Трейнър изглеждаше напрегната. Прокара ръка по косата си, после улови верижката на врата. Накрая — изглежда, не можа да се сдържи — попита:

— Толкова ли не можа да изчакаш? Само няколко седмици?

— Моля?

— Уил… мисля, че Уил много те харесва. — Тя прехапа устни. — Не виждам как… не виждам как това може да помогне.

— Чакайте малко. Да не би да ми казвате, че не е трябвало да се преместя при приятеля си?

— Казвам само, че моментът не е подходящ. Уил е много уязвим. Всички се стараем да поддържаме оптимизма му… а ти…

— Какво аз? — Виждах, че сервитьорката ни наблюдава, бележникът в ръката й не помръдваше. — Какво аз? Осмелявам се да имам живот извън работата?

Тя сниши глас.

— Правя каквото мога, Луиза, за да го спра. Знаеш каква задача сме си поставили. Просто казвам, че ми се щеше — при положение че той много те харесва — да бе изчакала още малко, преди да размахаш твоето… твоето щастие пред него.