Тютюн

— Друга при Белия вир… Две при воденицата… Всичко четири.

— Видиш ли?… И от тях е събрал към пет хиляди килограма тютюн.

— Не се знае колко, но максулът му е голям — потвърди Стоичко Данкин.

— Е, добре!… А знаете ли колко е внесъл в кооперацията?

— Колко? — мрачно попита Джони.

— Само осемстотин килограма!… Само шкартото, което фирмите купуват по осем или десет лева… Останалият тютюн е в складовете на „Никотиана.“

— Това са приказки — каза Джони.

— Не, не са приказки. Чиста истина.

— Откъде знаете?

— Знаем от банката.

Джони не успя да възрази. В кръчмата влезе Фитилчето. Той бе облякъл бричове и къса кожена шуба. Макс погледна часовника си. Стори му се, че касиерът на кооперацията се беше забавил повече, от колкото трябваше, за да се преоблече вкъщи.

— Тръгваме ли? — попита Фитилчето, като плати ракиите.

Макс и Стефан се изправиха.

— Има ли вълци към Малиново? — високо произнесе евреинът, искайки да заблуди Джони за посоката, в която отиваха.

— Натам няма, но по Твърдишката кория са се появили — отговори кръчмарят.

Той погледна непознатите изпитателно, мъчейки се да запомни лицата им. Те му се струваха все по-неприятни и подозрителни. Палтата им бяха много оръфани, за да бъдат инспектори.

През последните години Джони беше спечелил много пари, но загуби спокойствието си.

— Познаваш ли ги? — попита той, когато непознатите излязоха.

— Не — отговори Стоичко Данкин.

— Иди виж дали кметът е у дома си.

— Няма го. Отиде в града.

Джони се замисли. Непознатите приличаха много на типовете, с които Фитилчето дружеше едно време, преди да се ожени за чорбаджийската щерка от съседното село. А всеки знаеше, че Фитилчето беше комунист, макар сега да разправяше тайно пред първенците, че е приятел на властта. Защо тримата влязоха в кръчмата? Очевидно, за да я огледат предварително. Току виж нощеска пламнал огън от всички страни. Или хвърлят бомба през прозореца!… Или му теглят куршума от засада!… Тревожните мисли бързо нахлуваха в главата на Джони. Той изпадаше често в пристъпи на болезнения страх, който го измъчваше по цели дни. Това беше страх на доносчик, който издаваше комунистите, страх на лъжец, който подбиваше цените на тютюна, страх на грабител, който даваше пари под лихва, страх на изнудвач, който принуждаваше селяните да продават тютюна си на „Никотиана.“ От много неща имаше да се страхува Джони и мисълта за двамата непознати, които излязоха с Фитилчето, го разстрои внезапно Още довечера трябваше да отиде при кмета и да му съобщи за съмнителното поведение на касиера на кооперацията. Но Джони знаеше, че кметът щеше да се изсмее на подозрението му. Кучи син беше тоя кмет!… Не си гледаше работата, а само закачаше булките. За да се успокои малко, Джони напълни едно шишенце с ракия и го изпи наведнъж.