Тютюн
- Автор: Димов Димитр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тютюн». Краткое содержание книги:
Но той не виждаше никакъв изход от положението и считаше „Никотиана“ и Джони за свои благодетели.
Стоичко сви цигара, изтри влажния си нос в ръкава на кожуха си и кротко отиде при печката за огън Фитилчето и двамата непознати прекратиха веднага тихия си разговор Стоичко се наведе, запали цигарата от един въглен и отново седна на мястото си. Червенокосият изгледа съчувствено дребната му парцалива фигура.
— Разправяш, че нямало почва за работа — полугласно каза червенокосият. — Този кулак ли е?.
— Опитай се да го убедиш ти — с тих смях отвърна Фитилчето.
— Искаш ли? — троснато попита момчето с тъмните очи.
Върху лицето на Фитилчето се появи израз на тревога.
— Тихо, не вършете глупости!… — намръщено прошепна той. — Кръчмарят подслушва и ще съобщи на кмета.
— Какво от това?… Ти искаш да работиш без никакъв риск.
Тогава защо ни покани в кръчмата?…
— Защото идването ви у дома щеше да събуди по-голямо подозрение… Следят ме.
Настъпи мълчание, в което червенокосият изпи остатъка от ракията си. Фитилчето викна към Джони за втора поръчка, но непознатите отказаха.
— Време е да тръгваме — рече момчето.
— Как, сега ли?… — смаяно попита Фитилчето.
— Студено ли ти е?
— Къде ще вървим по тъмно?… В околностите са се появили вълци.
— Е, та що?
Касиерът на кооперацията срещна тъмните пламтящи очи на момчето и наведе глава смутено.
— Ние можем да отидем сами — хладно забеляза червенокосият.
— Разбира се — веднага потвърди Фитилчето. — Така е по-добре и за вас… Инак ще събудим подозрение.
— Не!… И ти ще дойдеш — упорито и гневно произнесе момчето.
— Но утре е Бъдни вечер — почна да мънка Фитилчето. — Заклахме прасето… Имам работа в къщи.
— Слушай!… Искаме да ни свържеш с другарите в Шишманово. Ще го направиш ли?
Гласът на момчето прозвуча властно и Фитилчето се съгласи.
— Добре — рече той. — Отивам да се облека.
— Времето ни е скъпо — предупреди червенокосият. Касиерът на кооперацията взе бастуна си, загърна се в шалчето си и излезе навън.
— Почва да ме безпокои — тихо произнесе Стефан.
— Работата в селата е винаги трудна — замислено отвърна Макс.
— Вие какви сте? — любезно попита Джони след излизането на Фитилчето. — Не съм ви виждал досега.
— Инспектор от Земеделската банка — отвърна Макс.
— Какво ви води насам?
— Пътуваме служебно.
— Да не е нещо по тютюневата кооперация, а?… — клюкарски намекна Джони.
— Да!… Не я бива вашата кооперация… Няма опитни и честни ръководители.
— Всички са айдуци!… — с неочаквана язвителност се намеси Стоичко Данкин.
— Какво?… И ти ли изгоря? — попита Макс.
— Не, не съм!… Да не ми е чавка изпила ума? Аз никога не давам тютюна си на кооперацията… Казвам за другите.
Стоичко Данкин знаеше, че изявления от този род се харесваха на Джони и дори заслужаваха едно шишенце ракия. Той погледна кръчмаря, но последният, погълнат от непознатите, не забеляза отровната стрела, отправена към кооперацията.
— Ти на кого продаваш? — попита Стефан.
— На „Никотиана.“
— Познава се по кръпките на потурите ти.
Джони се намръщи, а Стоичко Данкин почервеня от срам и неволно сви бедра, за да скрие белега на нищетата си.
— Гледай си работата, момче — злобно произнесе Стоичко. — И фирмите не са цвете, но поне не завличат всичко.
— А кооперацията?
— Кооперацията завлече две реколти и плати по десет на сто на баламите… Това е кярът от нея.
Стоичко Данкин пак погледна към кръчмаря. Но дори при тия думи Джони, скъперник по природа, не се сети да го почерпи с ракия. Стоичко замълча и помисли злобно: „Пинтия си, сине майчин!… Като лихварина от града, който продаде нивата на баща ми.“
— Вината е ваша — каза Стефан. — Защо талпите в управителния съвет агенти на фирмите?
— Удави сме — саркастично отвърна Стоичко Данкин. — Откъде да знаем кой е агент и кой не?
— Аз ще ви кажа — рече Стефан. — Колко ниви има председателят на кооперацията ви?
— Една при гробищата!… — нарочно почна да изброява Стоичко Данкин, като хвърли отмъстителен поглед към Джони.