Вуду [bg]

— Обзалагам се, че е майка ти — каза Ройбол.

Мартинели извади апарата от джоба си.

— Не отговаряй.

— Тя побеснява, ако не вдигна.

— Да ти го начукам!

— Ало? Да. Здрасти.

Ройбол слушаше раздразнен разговора. Той вече бе напуснал дома си, имаше си собствена бърлога. А Мартинели все още живееше с майка си.

— Не, в библиотеката съм. Двамата с Кени учим за теста… Ще внимавам… Тук няма престъпници… Ама, мамо, още е едва единайсет!

Той затвори рязко телефона.

— Трябва да се прибирам.

— Ако е въпросът, още няма дванайсет. Гадно е, човече.

Мартинели стана и Ройбол го последва. Краката му се бяха схванали от тъпото тичане. Мартинели тръгна обратно през гората, вървеше бързо, дългите му крака едва се виждаха в мрака. Скоро спря.

— Не си спомням това паднало дърво — каза той.

— Как може да си спомняш нещо? Тичаше като ненормален — изхъхри Ройбол.

— Щях да си спомня, че съм го прескачал, или нещо такова.

— Давай, давай, не спирай — побутна го по гърба Ройбол.

Стигнаха до друг дънер и Мартинели пак спря.

— Вече съм сигурен, че не сме минавали оттук.

— Продължавай да вървиш.

Но Мартинели не помръдна.

— Каква е тази миризма? Човече, ти ли размириса така, да не се изпусна?

Ройбол подуши шумно. Огледа се, но беше твърде тъмно, за да види земята добре.

— Аз ще водя. — Той прескочи пъна и краката му потънаха в нещо твърдо, което поддаде. — Какво е това, по дяволите? — Той измъкна крака си и се наведе да види.

— Мамка му! — извика и се дръпна назад. — Труп! Да му се не види! Току що стъпих върху труп!

Сега и двамата се наведоха надолу. Лунната светлина освети едно лице — бледо, съсипано, окървавено, невиждащите очи гледаха стъклено.

Мартинели се закашля.

— О, Господи!

— Обади се на 911!

Като се запрепъва назад, Мартинели измъкна телефона си и започна да набира с трепереща ръка.

— Не мога да повярвам, това е труп!

— Ало? По дяволите… — Той внезапно се преви на две и повърна върху телефона.

— Мамка му, човече…!

Мартинели продължи да се надува, клетъчният телефон падна на земята, хлъзгав от повръщаното.

— Опитай се да се обадиш!

Поредни конвулсии.

Ройбол отстъпи с още една крачка. Невероятно, чу от телефона да идва глас.

— Кой е? — поиска да знае тънкият глас. — Ти ли си, Роки? Роки! Всичко наред ли е?

Той обърна отново очи към трупа, който лежеше настрани, усукан, с едната ръка вдигната нагоре, блед и разложен на лунната светлина. Това беше пълна бъркотия. Тогава той се обърна и хукна през гората: далече, далече, далече…