Вуду [bg]

51.

Кени Ройбол, отпаднал от гимназията ученик, седеше на една пейка край бейзболното игрище и бързо скубеше плевелите, изтръскваше семената и ги свиваше на дебела цигара. Запали я и пое дълбоко, след което я подаде на приятеля си, Роки Мартинели.

— Следващата година — Мартинели взе джойнта, като кимна към полето отвъд тъмното бейзболно игрище — ще приберем всичката трева, дето расте тук.

— Ъхъ — издиша Роки. — Първокачествена е.

— Мамка му, така е.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Ройбол погълна още една серия дим, върна цигарата и шумно издиша. Чакаше Мартинели да смукне, джойнтът пропукваше, връхчето се разгоря моментално, осветявайки продълговатото унесено лице на Мартинели с оранжев блясък. Ройбол взе отново джойнта, изтръска внимателно праха и префасонира крайчеца. Канеше се да я запали отново, когато видя през сгъстяващия се мрак една полицейска кола да намалява към отсрещния паркинг.

— Идва насам! — Той скочи зад пейките, следван от Мартинели. Те погледнаха през металните и дървените подпори. Полицейската кола спря и един прожектор обходи мрака, плъзгайки се по игрището.

— Какво прави?

— Откъде да знам, по дяволите?

Момчетата изчакаха свити, когато лъчът бавно заигра по пейките. Сякаш се поколеба, когато мина върху тях.

— Не мърдай — изсъска Ройбол.

— Не мърдам.

Лъчът продължи, после бавно се върна. Беше заслепяващ и проникваше между пейките. Възможно ли беше ченгетата да са ги видели, присвити отзад? Ройбол се съмняваше.

Той чу сумтене и видя, че шибаният Мартинели тича с пълна сила през игрището и после през полето, насочвайки се към гората. Светлината подскочи нагоре и го хвана в кръга си.

— По дяволите! — Ройбол хукна след Мартинели. Сега лъчът се спря върху него. Имаше чувството, че бяга, за да хване сянката си. Той прескочи ниската ограда от мрежа и зацепи през полето към гората, следвайки бързия неясен силует на приятеля си.