Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Тя се обърна за миг, погледна го въпросително, леко се намръщи и пак се извърна.
„Ах, все ми е едно“ — сякаш му каза тя и нито веднъж вече не го погледна.
Състезанието беше злополучно и от седемнадесетте участници изпопадаха и се пребиха повече от половината. Към края на надбягванията всички бяха развълнувани и вълнението се увеличи още повече, защото императорът беше недоволен.
XXIX
Всички изказваха високо неодобрението си, всички повтаряха казаната от някого фраза: „Липсва само цирк с лъвове“ и ужасът бе обхванал всички, така че, когато Вронски падна и Ана високо ахна, в това нямаше нищо необикновено. Но веднага след това в лицето на Ана настъпи промяна, която беше вече положително неприлична. Тя напълно изгуби и ума, и дума. Започна да се тръшка като уловена птица: ту искаше да стане и да отиде някъде, ту се обръщаше към Бетси.
— Да върви, да вървим — казваше тя.
Но Бетси не я чуваше. Наведена надолу, тя разговаряше с приближилия се до нея генерал.
Алексей Александрович пристъпи до Ана и учтиво й подаде ръка.
— Ако искате, да си вървим — каза той на френски; но Ана се ослушваше в онова, което казваше генералът, и не забеляза мъжа си.
— Казват, че и той си строшил крака — рече генералът. — Това на нищо не прилича.
Ана не отговори на мъжа си, вдигна бинокъла и започна да гледа към онова място, дето бе паднал Вронски; но беше много далеко и там се бяха струпали толкова хора, че не можеше да се различи нищо. Тя сне бинокъла и искаше да тръгне; но в това време дотича един офицер на кон и докладва нещо на императора. Ана се издаде напред и заслуша.
— Стива! Стива! — извика тя на брат си.
Но брат й не я чу. Тя пак поиска да излезе.
— Още веднъж ви предлагам ръката си, ако искате да си вървим — каза Алексей Александрович и докосна ръката й.
Тя с погнуса се отдръпна от него и без да го погледне в лицето, отвърна:
— Не, не, оставете ме, аз ще остана.
Сега тя видя, че от мястото, дето бе паднал Вронски, през кръга тичаше един офицер към беседката. Бетси му махаше с кърпичка. Офицерът донесе съобщение, че ездачът не се е убил, но конят строшил гръбнака си.
Като чу това, Ана бързо седна и закри лицето си е ветрилото. Алексей Александрович видя, че тя плаче и не може да сдържи не само сълзите си, но и риданията, които повдигаха гърдите й. Алексей Александрович я заслони, за да й даде време да се опомни.
— За трети път ви предлагам ръката си — каза той след известно време, като се обърна към нея. Ана го гледаше и не знаеше какво да каже. Дойде й на помощ княгиня Бетси.
— Не, Алексей Александрович, аз доведох Ана и аз обещах да си я отведа — намеси се Бетси.
— Извинете, княгиньо — каза той, като се усмихваше учтиво, но я гледаше твърдо в очите, — аз виждам, че Ана не е напълно здрава и затова искам да дойде с мене.
Ана изплашено се озърна, покорно стана и улови мъжа си под ръка.
— Ще пратя някого при него, ще науча как е и ще изпратя да ти кажат — пошепна й Бетси.
На излизане от беседката Алексей Александрович както винаги говореше с всички, които срещаше, и както винаги Ана трябваше да отговаря и приказва; но тя не беше на себе си и сякаш насън вървеше под ръка с мъжа си.
„Дали се е пребил, или не? Истина ли е? Дали ще дойде, или не? Дали ще го видя тая нощ?“ — мислеше си тя.
Мълчаливо се качи в каретата на Алексей Александрович и мълчаливо се измъкнаха от множеството коли. Въпреки всичко, което бе видял, Алексей Александрович все пак не си позволяваше да мисли за същинското положение на жена си. Той бе видял само външните признаци. Видял бе, че тя се държа неприлично и смяташе за свой дълг да й го каже. Но му беше много трудно да каже само това, без да каже нещо повече. Той отвори уста да й каже колко неприлично бе се държала, но неволно каза съвсем друго.
— Все пак колко сме наклонни да гледаме тия жестоки зрелища! — каза той. — Забелязвам…
— Какво? Не разбирам — презрително каза Ана. Той се обиди и веднага започна да говори това, което искаше.
— Трябва да ви кажа — рече той.
„Ето че ще иска обяснение“ — помисли си тя и я хвана страх.