Проклятието
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Richard Bachman #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Проклятието». Краткое содержание книги:
Изяде първия портокал и поиска ножчето на Джинели, за да разреже и втория.
— По-добре ли се чувствуваш? — попита Джинели.
— Да. Много по-добре. Кога ще стигнем до парка?
Джинели изтегли до бордюра и Били видя на уличния знак, че се намират на ъгъла на Юниън стрийт и Уест Бродуей — раззеленените летни дървета потрепваха от лекия бриз. По улицата мързеливо пълзяха сенки и светли петна.
— Пристигнахме — съобщи Джинели, а Били усети, че студена тръпка преминава през гръбнака му. — Аз не смятам да се приближавам повече. Би трябвало да те оставя още в центъра, но би привлякъл ужасно много внимание по пътя си насам.
— Да — съгласи се Били. — Някои деца например можеха да припаднат, а бременните жени да пометнат.
— Нямаше да успееш да стигнеш така или иначе — внимателно обясни Джинели. — Няма значение. Паркът е точно в подножието на този хълм. Половин километър. Избери си сенчеста пейка и чакай.
— Ти къде ще бъдеш?
— Наблизо — усмихна се Джинели. — Ще наблюдавам тебе и ще се пазя от момичето. Ако тя успее да ме види преди да я забележа, Уилям, вече няма нужда да си сменям ризата. Разбираш ли ме?
— Да.
— Няма да те изпускам от поглед.
— Благодаря — отговори Били, но не беше сигурен точно колко и каква благодарност изпитва. Наистина се чувствуваше задължен на Джинели, но чувството беше странно и особено — като омразата, която сега изпитваше към Хюстън и жена си.
— Por nada16 — сви рамене Джинели. Наведе се, прегърна Били и го целуна силно по двете бузи. — Не му се давай на стария мръсник, Уилям.
— Няма — усмихна се Били и излезе от колата. Очуканата Нива потегли. Били я изпрати с поглед, докато зави зад първия ъгъл, после тръгна надолу, като размахваше мрежата с портокали в едната си ръка.
Почти не забеляза момченцето, което рязко зави от средата на улицата към тротоара, погледна близката ограда и се шмугна във вътрешния двор. Тази нощ момченцето щеше да се събуди с писък от кошмара, в който непохватно плашило, с безжизнена развята коса на главата си череп, връхлиташе върху него. Майка му щеше да го чуе как вика по коридора: „Иска да ме накара да ям портокали, докато умра! Да ям портокали, докато умра! Докато умра!“
Паркът беше обширен, прохладен и потънал в зеленина. От едната страна шумна група деца се катереха по уредите за упражнения, люлееха се на люлките или се пускаха по пързалката. Нататък се играеше градински бейзбол — момчета срещу момичета. На останалите места хората се разхождаха, пускаха хвърчила, ядяха бисквити, пиеха кока-кола. Беше типична картина на американско лято през втората половина на двайсетия век и за миг, Били изпита топло чувство към него — към тях.
Липсват само циганите, прошепна вътрешният му глас и студената тръпка се върна — така студена, че кожата по ръцете му настръхна и той трябваше рязко да кръстоса тънките си ръце върху щръкналите остатъци от гръдния си кош. Циганите ни трябват, нали? Старият фургон с лепенки от Националната пътна служба на бронята, микробусите, камионетките с изрисуваните бордове: после Самюъл с неговите фигури за боулинг и Джина с прашката й. Всички тичат, за да ги видят. Винаги тичат. Да видят жонглирането, да опитат как се стреля с прашка, да чуят какво ще им бъде предсказано, да получат мазило или лекарство, да спят с някое момиче или поне да си помечтаят за това, — да видят как кучетата се разкъсват едно друго. Винаги тичат. Само заради необичайността. Наистина имаме нужда от циганите. Всякога е било така. Защото ако нямаш кого да изгонваш от време на време от града, как можеш да си сигурен, че. мястото ти е тук? Е, те скоро ще дойдат, така ли е?
— Така е — дрезгаво си отговори той и седна на пейка, почти прикрита в сянката. Краката му изведнъж се разтрепериха и останаха без сили. Взе си портокал от кесията и с известно усилие успя да го обели. Но апетитът му отново се бе загубил и хапна съвсем малко.
Пейката беше доста отдалечена от останалите, но Били поне не привличаше ненужно внимание — погледнат отдалече, можеше да се приеме за много слаб старец, излязъл следобеда, за да подиша малко въздух.
Седна и докато сянката напредваше по обувките, коленете и накрая по скута му, го обзе почти фантастично чувство на отчаяние — усещане за пропиляване и безсмислие, много по-тъмно от невинните следобедни сенки. Нещата бяха стигнали прекалено далече и нищо не можеше да се върне. Дори Джинели, с безумната си енергия, не можеше да промени тия неща. Можеше само да ги задълбочи.
16
Por nada (исп.) — за нищо — Б.пр.