Белият път
- Автор: Конъли Джон
- Серия: Чарли Паркър #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Белият път». Краткое содержание книги:
Опипа с пръсти под предната седалка. Остави пистолета на мястото му, както си бе залепен с лента, само дълго и внимателно поглаждаше острието на поставения до него нож. Сетне продължително мириса пръстите си.
Да, помисли накрая, добър нож — остър и чист.
Запали двигателя и потегли на юг тъкмо в мига, когато се обади гласът.
Е, доволен ли си, Сайръс.
Доволен съм, Ленърд.
Много доволен.
Глава четиринайсета
Погледнах се в огледалото.
Очите ми кървясали, по врата ми обриви, кожата доста зачервена. Сякаш съм пиянствал предната вечер: движенията ми некоординирани, залитам и се блъскам в разни мебели. На всичкото отгоре имам температура, кожата ми влажна и лепкава на допир. Прииска ми се отново да се мушна в постелята и да се завия презглава, ама къде ти? Нямам време за подобни луксове. Направих си нескафе сам, пуснах телевизора, седнах да погледам новините. Чух информацията за убийствата в Каина и забравих за кафето, така си и изстина. Дълго време мина преди съвсем да се сапикасам, че да започна да въртя телефоните.
Според служител на име Ранди Бърис от Щатската служба за превъзпитателните институции в Ричландския затвор, както и в някои други в Южна Каролина, вървяла програма на име ПИО. В нейните рамки бивши затворници проповядвали евангелието на настоящи. Съкращението означавало „Прошка и обновление“, самата програма била част от друга, по-голяма, с център Чарлстън и наречена „Истинско изцеление с Божията помощ“ (ИИСБП). Идеята била бивши и превъзпитани престъпници да помагат за приобщаването на излежаващи присъдите си затворници към обществото, внушавайки им правия път с помощта на проповедническа методика. Щатските статистики изнасяха тъжната равносметка, че около 30 на сто от над 10 000 освобождавани всяка година затворници отново попадат зад решетките в срок по-малък от три години. Затова компетентните органи намираха смисъл и полза в това да дават пари за подобни цели. Човекът на име отец Терес (единственото, с което се бе представил и записал в програмата) се оказа отскоро в нея и според една от администраторките — дама на име Ирен Джакейтис — първият и последният, който се съгласил да проповядва в така затънтено като Ричланд място. Главният надзирател в Ричланд пък ми съобщи, че Терес се занимавал най-вече и почти само с Атис Джоунс. В момента имал постоянен адрес, наел си стая под наем на пресечка на „Кинг стрийт“, недалеч от евангелисткия магазин „Какво ви харесва?“. Преди това — докато си търсел работа — живеел в безплатно общежитие. Оказа се, че стаята му е на пет минути път с кола от моя хотел.
„Кинг“ бе задръстена с туристически автобуси, едвам успях да мина, като през цялото време слушах гласовете на гидовете, които се опитваха да надвикат тътнежа на трафика. Улицата е повече или по-малко Чърлстънският търговски център и по нея има множество приятни магазинчета, продаващи стоки за посетители и изобщо външни хора; местен не би влязъл в тях. Всъщност, колкото повече отиваме на север, толкова по-практични стават те от гледна точка предлаганите артикули, ресторантчетата са по-прости и може би по-уютни. Тук вече чернокожите лица са доста повече, ще усетите миризмата на дрогата, ще видите наредените по тротоара — пушат главно трева. Зърнах евангелисткия магазин, недалеч от него има друг на име „Честния Джон“ — там поправят телевизори и записваща техника. Задминаха ме трима бели кадети в сиви униформи, възпитаници на „Цидателата“ — военно училище, което дължи възникването си на потушеното въстание на Денмарк Веси и приятелите му роби, както и на убеждението на гражданите, че имат нужда от добре укрепен арсенал, който да респектира потенциалните бъдещи бунтовници. Свих вляво по „Морис“ и паркирах колкото можах точно срещу баптистката църква.
Къщата със стаята на Терес бе точно пред мен. На страничните стъпала към верандата седеше възрастен чернокож и вадеше фъстъци от книжна торбичка. Приближих, а той любезно ми я поднесе да си взема.
— Губерче, а?
Губери викат на варени заедно с обвивките фъстъци, поднесени горещи. Обичайно се смучат известно време, сетне ги разчупвате и вадите самия фъстък, който е съвсем омекнал и леко подсладен. Отказах му.
— Не, благодаря.
— Да нямаш алергия нещо?
— Не.
— Може би те е страх да не нашишкавееш?