Белият път

А сълзите продължават да текат и разбирам, че от тях вече не виждам ясно нито тревата, нито плевелите. Тогава тя протяга ръка, за да ми помогне — насочва моята и започваме да работим заедно. Изхвърляме грозното и нечистото, оставяме красивото и обогатяващото, а ръцете ни непрестанно се допират, търкат се една в друга, така взаимно усещаме присъствието си тук, а ветрецът приятно полъхва в лицата ни, наблизо ромоли поточе. Деца покойници, деца тепърва очаквани. Любов запомнена, любов настояща. Изгубени и намерени. Живи и мъртви. Едни до други.

На Белия път.