Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— За какво мислиш, Томи? — попита го тя, отпуснала се в краката му на красивия килим, сватбен подарък от генерал Валик.
— За теб — с обич отвърна той, усещайки как нежното, й присъствие го освобождава от всички грижи. В хола беше приятно затоплено от пукащите пънове в камината, меката светлина на лампионите хвърляше златисти отблясъци по спуснатите завеси, многобройните възглавнички и красивия килим. — Всъщност непрекъснато мисля за теб — добави той.
— Прекрасно — плесна с ръце тя.
— Утре няма да пътувам за Загрос, отложих за вдругиден.
— О, чудесно! — усмихна се тя, прегърна коленете му и положи глава върху тях.
Той погали косите й.
— Каза, че си имала интересен ден…
— Да, и вчера, и днес. Ходих във вашето посолство и си взех паспорта, както ми каза…
— Отлично, вече си канадка!
— Не, скъпи, иранка съм… Ти си канадец. Но най-хубавото беше, че ходих и в Дошан Тапе — гордо добави тя.
— По дяволите! — неволно възкликна той и прехапа устни, тъй като знаеше, че тя не обича ругатните. — Извинявай, но това е лудост! Знаеш, че там се водят боеве, и не би трябвало да се излагаш на подобна опасност!
— Не съм участвувала в боевете — игриво му се усмихна тя и се изправи. — Сега ще ти покажа. — Изчезна и миг по-късно отново се появи на вратата, облечена в сива галабия, която я покриваше от главата до петите, оставяйки тесен процеп единствено за очите. Той потръпна.
— Ах, господарю — пропя тя на фарси и се завъртя пред него. — Над мен бди Аллах и неговият Пророк, не трябва да се страхуваш за мен. — Видяла израза на лицето му, тя спря и премина на английски: — Какво има?
— Аз… никога не съм те виждал в галабия… Мисля, че не ти подхожда…
— О, Томи, зная, че е грозна, и никога няма да я облека у дома. Но за улицата е напълно подходяща, не мога да понасям опипващите погледи на мъжете. Май дойде времето всички да носим подобни дрехи, включително и фереджета!
Той шокирано я погледна.
— Но къде останаха свободите, които извоювахте? Да гласувате, да махнете фереджетата, да ходите, където искате, да се омъжвате, за когото искате? Приемеш ли галабията, губиш всичко останало!
— Може би е така, но може би не е, Томи — възрази Шаразад, доволна, че говорят на английски, че съпругът й е чужденец и може да си позволи да поспори с него. „Виното на свободата е твърде силно и замайващо за една жена — помисли си тя. — Като райския нектар…“
— Когато Реза шах махна фереджетата от лицата ни, той би трябвало да премахне и предразсъдъците на мъжкото мислене — продължи тя. — Ти не ходиш на пазар, Томи, нямаш представа как се чувствува една жена по улиците на този град. Навсякъде само мъже — по улиците, на пазара, в банката… Опипват ме с очи и мислят за мен по начина, по който единствен ти имаш право да мислиш. — Тя свали галабията и внимателно я преметна на един стол, после отново се сви в краката му. — От днес нататък ще я нося, когато съм навън! Така, както са го правили майка ми и нейната майка, а не заради Хомейни, Бог да го пази. Ще го правя заради теб, мой любими съпруже!
Тя се настани на коленете му и леко го целуна, а той разбра, че въпросът е решен. Можеше да й забрани, разбира се, но в такъв случай в дома му щеше да се настани напрежението. Тук тя вземаше решенията, тя беше иранка и винаги щеше да си остане такава — това беше част от уговорката с баща й. Следователно проблемът е ирански и решението му също трябва да бъде иранско — безкраен низ от въздишки и измъчени погледи, сълзи в леглото, робско подчинение през деня…
Понякога Локхарт не можеше да я разбере.
— Добре — погали я отново по косата той. — Прави каквото си решила, но никакво ходене повече в Дошан Тапе! — Нежната коприна на косата й блестеше така, както може да блести само младостта. — Какво става там?
— О, беше чудесно! — светна лицето й. — Дори Безсмъртните и специалните части на шаха не успяват да разколебаят правоверните! Навсякъде се стреляше, но аз бях в безопасност. С мен бяха сестра ми Лалех, братовчедът Али и жена му. Братовчедът Карим също беше там — той е преминал на страната на ислямската революция и подробно ни обясни къде и кога ще се срещнем. Бяхме общо около двеста жени, всички в галабии. Непрекъснато пеехме „Аллах акбар“, накрая към нас се приближиха войници, които се оказаха от Безсмъртните, представяш ли си? — Очите й се разшириха. — Представяш ли, си, дори Безсмъртните започват да виждат Истината!