Вихрушка

— За какво мислиш, Томи? — попита го тя, отпуснала се в краката му на красивия килим, сватбен подарък от генерал Валик.

— За теб — с обич отвърна той, усещайки как нежното, й присъствие го освобождава от всички грижи. В хола беше приятно затоплено от пукащите пънове в камината, меката светлина на лампионите хвърляше златисти отблясъци по спуснатите завеси, многобройните възглавнички и красивия килим. — Всъщност непрекъснато мисля за теб — добави той.

— Прекрасно — плесна с ръце тя.

— Утре няма да пътувам за Загрос, отложих за вдругиден.

— О, чудесно! — усмихна се тя, прегърна коленете му и положи глава върху тях.

Той погали косите й.

— Каза, че си имала интересен ден…

— Да, и вчера, и днес. Ходих във вашето посолство и си взех паспорта, както ми каза…

— Отлично, вече си канадка!

— Не, скъпи, иранка съм… Ти си канадец. Но най-хубавото беше, че ходих и в Дошан Тапе — гордо добави тя.

— По дяволите! — неволно възкликна той и прехапа устни, тъй като знаеше, че тя не обича ругатните. — Извинявай, но това е лудост! Знаеш, че там се водят боеве, и не би трябвало да се излагаш на подобна опасност!

— Не съм участвувала в боевете — игриво му се усмихна тя и се изправи. — Сега ще ти покажа. — Изчезна и миг по-късно отново се появи на вратата, облечена в сива галабия, която я покриваше от главата до петите, оставяйки тесен процеп единствено за очите. Той потръпна.

— Ах, господарю — пропя тя на фарси и се завъртя пред него. — Над мен бди Аллах и неговият Пророк, не трябва да се страхуваш за мен. — Видяла израза на лицето му, тя спря и премина на английски: — Какво има?

— Аз… никога не съм те виждал в галабия… Мисля, че не ти подхожда…

— О, Томи, зная, че е грозна, и никога няма да я облека у дома. Но за улицата е напълно подходяща, не мога да понасям опипващите погледи на мъжете. Май дойде времето всички да носим подобни дрехи, включително и фереджета!

Той шокирано я погледна.

— Но къде останаха свободите, които извоювахте? Да гласувате, да махнете фереджетата, да ходите, където искате, да се омъжвате, за когото искате? Приемеш ли галабията, губиш всичко останало!

— Може би е така, но може би не е, Томи — възрази Шаразад, доволна, че говорят на английски, че съпругът й е чужденец и може да си позволи да поспори с него. „Виното на свободата е твърде силно и замайващо за една жена — помисли си тя. — Като райския нектар…“

— Когато Реза шах махна фереджетата от лицата ни, той би трябвало да премахне и предразсъдъците на мъжкото мислене — продължи тя. — Ти не ходиш на пазар, Томи, нямаш представа как се чувствува една жена по улиците на този град. Навсякъде само мъже — по улиците, на пазара, в банката… Опипват ме с очи и мислят за мен по начина, по който единствен ти имаш право да мислиш. — Тя свали галабията и внимателно я преметна на един стол, после отново се сви в краката му. — От днес нататък ще я нося, когато съм навън! Така, както са го правили майка ми и нейната майка, а не заради Хомейни, Бог да го пази. Ще го правя заради теб, мой любими съпруже!

Тя се настани на коленете му и леко го целуна, а той разбра, че въпросът е решен. Можеше да й забрани, разбира се, но в такъв случай в дома му щеше да се настани напрежението. Тук тя вземаше решенията, тя беше иранка и винаги щеше да си остане такава — това беше част от уговорката с баща й. Следователно проблемът е ирански и решението му също трябва да бъде иранско — безкраен низ от въздишки и измъчени погледи, сълзи в леглото, робско подчинение през деня…

Понякога Локхарт не можеше да я разбере.

— Добре — погали я отново по косата той. — Прави каквото си решила, но никакво ходене повече в Дошан Тапе! — Нежната коприна на косата й блестеше така, както може да блести само младостта. — Какво става там?

— О, беше чудесно! — светна лицето й. — Дори Безсмъртните и специалните части на шаха не успяват да разколебаят правоверните! Навсякъде се стреляше, но аз бях в безопасност. С мен бяха сестра ми Лалех, братовчедът Али и жена му. Братовчедът Карим също беше там — той е преминал на страната на ислямската революция и подробно ни обясни къде и кога ще се срещнем. Бяхме общо около двеста жени, всички в галабии. Непрекъснато пеехме „Аллах акбар“, накрая към нас се приближиха войници, които се оказаха от Безсмъртните, представяш ли си? — Очите й се разшириха. — Представяш ли, си, дори Безсмъртните започват да виждат Истината!