Алена кралица

Връщам се в стаята си, рязко смъквам съсипаната рокля, оставям коприната да падне на пода. Думите на краля звучат отново в главата ми, осеяни с проблясъци от тази ужасна нощ. Очите на Килорн изпъкват през всичко това: зелен огън, който ме изгаря. Трябва да го предпазя, но как? Само ако можех да се сменя отново с него, моята свобода за неговата. Ако само нещата още бяха толкова прости. Никога не съм усещала толкова остро в ума си уроците на Джулиан: миналото е толкова по-велико, отколкото това бъдеще.

Джулиан. Джулиан.

Жилищните помещения гъмжат от Пазители и служители на Сигурността, всеки от тях нащрек. Но аз отдавна съм усъвършенствала изкуството да се прокрадвам незабелязано, а вратата на Джулиан не е далече. Въпреки късния час той е буден, задълбочен над книгите. Всичко изглежда същото, сякаш не се е случило нищо. Може би той не знае. Но после забелязвам бутилката с кафяв алкохол на масата, заемаща място, обикновено запазено за чай. Разбира се, че знае.

– В светлината на неотдавнашните събития бих помислил, че уроците ни са отменени за момента – казва той над страниците на книгата си. Въпреки това я затваря с рязък звук, насочвайки цялото си внимание към мен. – Да не споменавам, че е доста късно.

– Имам нужда от теб, Джулиан.

– Това има ли нещо общо с Прострелването на Слънцето? Да, вече измислиха хитроумно име. – Посочва към тъмния видео екран в ъгъла. – Излъчва се по новините вече от часове. На сутринта кралят ще отправи обръщение към страната.

Спомням си пухкавата руса репортерка, която отразяваше репортажа за бомбите в столицата преди повече от месец. Тогава ранените бяха малко, а въпреки това на пазарния площад имаше метежи. Какво ще направят сега? Колко невинни Червени ще платят?

– Или става дума за четиримата терористи, заключени в момента в килиите на тази постройка? – продължава настойчиво Джулиан, преценявайки реакцията ми. – Извини ме, искам да кажа, трима. Птолемей Самос определено оправдава репутацията си.

– Те не са терористи – отвръщам спокойно, като се опитвам се да се владея.

– Да ти покажа ли определението на тероризъм, Мер? – Тонът му е язвителен. – Тяхната кауза може и да е справедлива, но методите им... Освен това няма значение какво казваш ти. – Отново посочва към видео екрана. – Те имат собствена версия на истината и тя е единствената, която хората ще чуят.

Челюстта ми се затваря болезнено, кост върху кост.

– Ще помогнеш ли, или не?

– Аз съм учител и в известен смисъл парий, ако случайно не си забелязала. Какво мога да направя?

– Джулиан, моля те. – Усещам как последният ми шанс се изплъзва. – Ти си внушител, можеш да кажеш на стражите, да ги накараш да направят всичко, каквото поискаш. Можеш да ги освободиш.

Но той остава безмълвен и отпива спокойно от питието си. Никаква гримаса, както правят обикновено мъжете. Острият вкус на алкохола му е познат.

– Утре ще бъдат разпитани. И независимо колко са силни, независимо колко дълго ще издържат, истината ще бъде открита. – Бавно вземам ръката на Джулиан със загрубелите от хартията пръсти. – Този план беше мой. Аз съм една от тях. – Не е нужно да узнава за Мейвън. Това само ще го ядоса още повече.

Полулъжата си свършва работата добре. Виждам го в очите на Джулиан.

– Ти? Това е твое дело? – заеква той. – Стрелбата, бомбите?