22 ноември 1963
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-325-9
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «22 ноември 1963». Краткое содержание книги:
Падате ли си по истории за пътуване във времето?
Прочетете „22 ноември 1963“.
Авторът ви я поднася, както само той умее. Искате да знаете каква е била Америка през петдесетте и шейсетте години на миналия век, Америка на суинга, на Елвис Пресли и на рокендрола?
Прочетете „22 ноември 1963“.
Искате ли трогателна любовна история, която ще разчувства дори хората с най-закоравели сърца?
Прочетете „22 ноември 1963“.
— Добре — измънках. — Добре, да, добре.
Взех сувенирната възглавничка и извървях залитайки останалата част от пътя надолу по стъпалата. Излязох в облачен ден, който ми се стори ярък като следобед в Сахара. Потърсих ключовете си. Не бяха на мястото им. В десния преден джоб на панталоните си открих голяма дупка. Бях сигурен, че снощи я нямаше. Върнах се бавно с треперещи крака. Ключовете бяха на стъпалата сред шепа разпилени монети. Наведох се и изтръпнах, защото в главата ми сякаш се плъзна оловна тежест. Взех ключовете и тръгнах към форда. И когато превъртях ключа на стартера, надеждната ми кола отказа да запали. Чу се само изщракване от соленоида и това беше всичко.
Бях подготвен за тази вероятност, но не и отново да замъкна болната си глава нагоре по стълбите. Никога през живота си не съм искал толкова пламенно моята „Нокия“. С мобилния си телефон можех да се обадя от колата и после да седя неподвижно зад волана, докато дойде Ранди Бейкър.
Съумях някак да изкача стъпалата. Минах покрай счупените перила и лампата, която висеше от разбитата мазилка като мъртвешка глава на прекършен врат. От сервиза не отговори никой — беше рано в неделя — и затова позвъних на домашния номер на Бейкър.
„Вероятно е умрял — помислих си. — Получил е сърдечен удар посред нощ. Убит от необратимото минало с Джейк Епинг като неподведен под отговорност съконспиратор.“
Автомонтьорът не беше мъртъв. Отговори на второто позвъняване със сънен глас и когато му казах, че колата ми не иска да запали, зададе логичния въпрос:
— Откъде знаеше за това вчера?
— Умея да отгатвам. Ела тук веднага. Ще има още една двайсетачка за теб, ако я накараш да потегли.
Бейкър смени кабела на акумулатора, който загадъчно се беше откачил през нощта (може би в същия момент, когато в джоба на панталоните ми се беше появила дупката), провери свещите и откри, че две са сериозно корозирали. Имаше резервни в голямата си зелена кутия с инструменти и когато ги сложи, колата ми запали.
— Вероятно не е моя работа, но не трябва да ходиш никъде, а да си легнеш или да отидеш на лекар. Блед си като призрак.
— Само мигрена. Ще се оправя. Да погледнем в багажника. Искам да видя резервната гума.
Проверихме я. Беше спукана.
Подкарах след него към „Тексако“. Вече ръмеше ситен дъжд. Колите бяха запалили фаровете си и въпреки слънчевите очила всеки блясък сякаш пробиваше дупки в мозъка ми. Бейкър отключи сервиза и се опита да напомпа резервната ми гума, която обаче изпускаше въздух от половин дузина дупчици, мънички като пори на човешка кожа.
— Странно — отбеляза той. — Не съм виждат такова нещо. Сигурно е дефектна.
— Сложи друга вместо нея.
Отидох зад сервиза, защото не можех да издържам шума на компресора. Облегнах се на едно стълбче и обърнах лице нагоре, за да може студената мъгла да пада върху пламналата ми кожа. „Полека — казах си. — Не бързай.“
Опитах се да платя на Ранди Бейкър за гумата, но той поклати глава.
— Ти вече ми даде половината ми седмична заплата. Няма да е честно да ти взема още. Тревожа се да не катастрофираш. Толкова ли е важно да пътуваш?
— Болен роднина.
— Ти си болен, човече.
Не можех да отрека.
Излязох от града по шосе 7. Намалявах и се оглеждах в двете посоки на всяко кръстовище дали имам право да премина или не. Идеята се оказа отлична, защото на кръстовището между шосе 7 и Олд Дери Роуд профуча на червено камион, натоварен догоре с чакъл. Ако не бях спрял въпреки зеления светофар, фордът ми щеше да бъде смачкан, а аз щях да стана на хамбургер. Натиснах клаксона въпреки главоболието, но шофьорът не ми обърна внимание. Приличаше на зомби зад волана.
„Няма да мога да го направя“ — помислих си. Но щом не можех да попреча на Франк Дънинг, как можех дори да се надявам, че ще спра Осуалд? Защо изобщо да ходя в Тексас?
Крепеше ме обаче не това, а мисълта за Туга. Да не говорим за другите три деца. Веднъж ги бях спасил. Ако не ги спасях отново, как щях да се отърся от мисълта, че съм участвал в убийството им само като съм задействал друго пренастройване?
Наближих автокиното и завих по покритата с чакъл алея, водеща към затворената билетна каса. Покрай алеята бяха засадени декоративни елхи. Спрях зад тях, угасих двигателя и се опитах да сляза от колата. Не можах. Вратата не искаше да се отвори. Блъснах я с рамо два пъти и когато пак не се отвори, видях, че е заключена, въпреки че беше много преди ерата на самозаключващите се коли, и не я бях заключил аз. Дръпнах лостчето, което не се вдигна. Разклатих го, но пак без резултат. Смъкнах стъклото под хромирания бутон на външната дръжка. Този път ключалката изщрака. Слязох и взех сувенирната възглавничка.