Чуждото страдание
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Тони Хил и Карол Джордан #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чуждото страдание». Краткое содержание книги:
Навремето беше присъствал на една конференция на специалисти по съдебна медицина — тогава традиционното слово след официалната вечеря държа един известен писател на криминални романи. Спомняше си как той се бе облегнал небрежно на катедрата, а мекият му уелски акцент придаваше на думите му неоснователна мекота и безобидност. Тони нямаше таланта на Карол да си спомня дословно разговори, но помнеше основните положения на речта, защото те съвпадаха напълно с неговите виждания. Писателят коментираше един въпрос, който често му бил отправян от читатели: не се ли тревожел, че някой може да открадне родените във въображението му престъпления и да ги превърне в истински? Той заяви, че такива безпокойства не смущавали съня му по две причини. Първо, вероятността действително лице да има абсолютно същите мотиви, подтикнали към убийство героите на романите му, беше практически несъществуваща. А дори да се стигнеше до такова невероятно съвпадение, писателят пак не би имал вина. Защото лицето, извършило престъплението, не може да е нямало предразположение към такова действие — да се обвинява писателят, че убиецът е копирал съчинено от него убийство би било равностойно на това да обвиняваш кухненския нож, с който е била намушкана съпругата по време на семеен скандал.
Ами ако се окажеше, че те грешат — и писателят, и Тони? Ако се окажеше, че абсолютното съвпадение на фантазиите на двама убийци не е толкова невероятно, колкото са считали досега той и колегите му? Ами ако престъпленията на Дерек Тайлър бяха засегнали чувствителна струна у някого и той е осъзнал, че единственият начин да осъществи фантазиите си е да повтори буквално същото, което се припокрива напълно с образите в неговото съзнание?
Подобни представи му се струваха пресилени, а ако се опиташе да ги сподели с колеги, биха предизвикали само насмешка. Отсега си представяше присмехулното изражение на Ейдън Харт, който сигурно щеше да реши, че Тони Хил вече е откачил напълно.
Но проблемът не беше в това — такава хипотеза пак не обясняваше нищо. Защото Тайлър бе направил самопризнания, защото резултатите от съдебномедицинската експертиза се считаха за необорими и той бе приеман за луд, а не за злодей, подробностите около неговите престъпления така и не бяха изнесени публично, в съдебен процес при открити врати. Някои особености на извършените от него убийства не бяха обществено достояние — известни бяха само на самия Тайлър, на полицията, на съдебните обвинители и защитници, както и на хората, поели психиатричния надзор над престъпника, сред които беше и самият Тони. И макар да не бе напълно изключено някой от изредените да е проявил престъпни наклонности, идеята надали щеше да намери подкрепа от страна на Карол или Брандън.
Така погледнато, и самият Тони не бе склонен да я поддържа. Опиташе ли се да я превърне в хипотеза, ставаше съвсем очевидно доколко тя не отговаря на фактите.
Той издърпа стола си назад, така че да излезе от светлината, и облегна глава на пълните с книги лавици зад себе си. Наистина ли беше изгубил усета си? Дали не се дължеше на това, че е бил дълго време извън играта? Може би вече не се различаваше от онези идиоти, които работеха единствено в името на саморекламата и създаваха лошо име на психологическото профилиране?
Тази мисъл го плашеше. Ако вече не бе способен да върши единственото, което бе убеден, че умее да върши добре, какво му оставаше тогава? Не можеше да се утешава дори с мисълта, че ще прилага професионалните си умения, за да помогне на Карол. Намерил се беше някакъв мъж, който може и да си прекарваше дните в гледане на камъни, но бе успял да прозре поне отчасти от какво се нуждаеше тя и да й го предложи.
Позволи си да тъне в самосъжаление още няколко минути, после се изправи рязко на стола.
— Жалки терзания — каза той на глас. — Отблъскваща картина.
При това самосъжалението го караше да се държи по начин, от който нямаше основание да се гордее. Беше обърнал гръб на тазвечерната операция не защото вярваше искрено, че не би могъл да бъде от полза, а поради някаква смесица от обида и мъчително съзнание, че се е провалил. Беше изневерил на себе си — и което бе по-важно, не бе изпълнил задълженията си по отношение на Пола Макинтайър. А това бе нещо, което Карол би му простила много по-трудно, отколкото ролята, която бе изиграл в историята на нейното нещастие.