Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)». Краткое содержание книги:
„Тин, тин, тин!“ — точно в осем часа прозвуча звънчето на суфльора, и оркестърът гръмна с увертюрата на „Хората на Прометей“ („Хората на Прометей“ — единственият балет на Бетховен, поставен през 1801 г., по-късно преименован „Прометей“.). Пианистката удряше върху клавишите с похвална упоритост, а виолончелото, което се обаждаше от време на време, „в същност се справяше доста добре“. Клетият джентълмен обаче, който се беше наел да свири на флейта „по зрение“, откри благодарение на собствения си горчив опит колко вярна е старата пословица „далеч от очите — далеч от ума“, тъй като беше доста късоглед и понеже го бяха поставили да седне далеч от партитурите, той едва съумяваше от време на време да изсвири по някоя и друга нота, и то не на място, с което пречеше на останалите музиканти. Между другото не можем да не му отдадем необходимото признание — изпълнението на мистър Браун беше възхитително. Увертюрата в същност приличаше на надбягване между различните инструменти: първо прозвуча с няколко такта пианото, след него виолончелото, с доста голяма преднина пред клетата флейта, тъй като глухият джентълмен, който тутукаше безспирно, изобщо не забеляза, че напълно се е объркал, и едва накрая му стана ясно по аплодисментите на публиката, че изпълнението е свършило. След това иззад завесата се разнесе шум от влачене на нозе по сцената, на някаква блъсканица и шепот: „Ама че работа! Какво ще правим сега?“ и така нататък. Публиката заръкопляска отново, за да насърчи актьорите, след което мистър Семпрониъс на висок глас нареди на суфльора „да освободи сцената и да бие последен звънец“.
„Тин, тин, тин!“ — се чу отново звънецът. Всички заеха местата си, завесата се размърда, издигна се достатъчно високо, за да открие няколко чифта жълти обувки, които крачеха по сцената, и замръзна на това място.
„Тин, тин, тин!“ — още веднъж прозвуча звънецът. Завесата се сгърчи яростно, но не се вдигна по-високо; публиката се разсмя; мисис Портър погледна чичо Том, а той изгледа всички, като потри ръце и се заля от смях. След продължително звънене, не по-кратко от това на кифладжията, когато преминава по някоя дълга улица, и немалко шушукане, коване, провикване за пирони и въжета най-накрая завесата се вдигна и откри мистър Семпрониъс Гатълтън, сам, маскиран като Отело. След трикратни ръкопляскания, по време на които той се кланяше, поставил дясна ръка върху лявата половина на гърдите си, както подобава, режисьорът пристъпи напред и каза:
— Дами и господа, уверявам ви, с искрено съжаление съжалявам, че съм принуден да ви съобщя, че Яго, който трябваше да изпълни ролята на мистър Уилсън — извинете, дами и господа, естествено е да съм малко развълнуван… (Ръкопляскания.) Искам да кажа, мистър Уилсън, който трябваше да играе Яго, бил… тоест е или с други думи, дами и господа, истината е, че току-що получих бележка, с която ми съобщават, че тази вечер Яго е задържан неотложно в пощата. При това положение смятам… представлението е любителско… някой друг джентълмен да се наеме да чете ролята. Умоляваме за малко снизхождение… позволяваме си да се позовем на любезността и търпението на британската публика.
Бурни ръкопляскания. Мистър Семпрониъс излиза и завесата пада.
Зрителите, разбира се, бяха изключително благоразположени — нали всичко беше за забавление, затова чакаха най-търпеливо цял час, като междувременно се подкрепяха със сладкиши и лимонада. Оказа се, както след това обясни мистър Семпрониъс, че забавянето не би било толкова дълго, ако, тъкмо когато заместникът на Яго вече се бил облякъл и пиесата щяла да започне, най-неочаквано не се появил истинският Яго. Така че първият бил принуден да съблече, а вторият да облече костюма за ролята, но понеже му било доста трудно да влезе в дрехите, загубили немалко време. Най-после трагедията наистина започна. До трета сцена на първо действие, където Отело се обръща към Сената, всичко вървеше сравнително добре, само дето Яго не можа да вмъкне краката си в нито един чифт от обувките към костюмите, понеже краката му бяха отекли ужасно от горещината и собственото му вълнение, и затова не му оставаше нищо друго, освен да играе с високи ботуши, които доста странно контрастираха с богато избродираните му панталони. Когато Отело започна своята реч пред Сената (чието величие се представляваше от Херцога, един дърводелец, двама души, приети по препоръка на градинаря, и едно момче), мисис Портър попадна на случай, какъвто беше чакала с голямо нетърпение.
Мистър Семпрониъс казваше: