![Лудостта на владетелите [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/6/0/ludostta-na-vladetelite-bg-download.jpg)
Лудостта на владетелите [bg]
- Автор: Грин Вивиан
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Рива
- ISBN: 978-954-320-055-9
- Переводчик: Илия Илиев
- Жанр: История
Электронная книга - «Лудостта на владетелите [bg]». Краткое содержание книги:
„Императорът надминава своите [предшественици] по смелост, кураж и издръжливост, както и в много други отношения… [Той] е много фамилиарен в отношенията си не само към представителите на руската аристокрация и към поданиците си, но и към чужденците… Освен това той не само е обичан от болярите и от народа, но и всява голям страх и респект сред населението. Не се забавлява особено с лов със соколи или с преследване на дивеча, нито с някакъв друг вид развлечения, нито обича да слуша музика, но е пристрастен към две неща: първо, да служи на Бога, и той без съмнение е много отдаден на религията, и второ, да мисли как да подчини и завладее земите на своите врагове.“
С други думи, от Иван може напълно да се очаква да стане не само добър, но и много способен владетел, който внимателно се грижи за интересите на своя народ. През 1553 г., той заболява тежко и известно време надеждите за оцеляването му са минимални. Нямаме данни за естеството на неговото заболяване; може би става дума за пристъп на енцефалит или на сифилитична инфекция. Така или иначе, болестта има важни последствия за по-нататъшния живот на царя. През критичния период на боледуването си Иван е много загрижен за бъдещето на своя невръстен син, ако болестта му има фатален край. На плановете му се противопоставя неговия братовчед княз Владимир Старицки, който, макар и временно, успява да се наложи над доверените съветници на царя — управителя на неговия дворец, Алексей Адашев, и дворцовия свещеник Силвестър. Този епизод само укрепва решимостта на царя да смаже всеки опит за съпротива срещу собствената му воля и засилва неговата подозрителност дори към тези, на които може да се довери. След като оздравява, Иван решава не само да унищожи своите критици, но и веднъж завинаги да отнеме властта на болярите, които смята не само за свои врагове, но и за врагове на руския народ. Затова Адашев и Силвестър изпадат в немилост. По-нататъшната политика на царя е рационална и с дългосрочни резултати; тя е насочена към създаването на силно централизирана държава и към унищожаване на вътрешната съпротива срещу тази тенденция.
След прекараното през 1553 г. боледуване характерът на царя изглежда променен, става много по-тежък, и от време на време действията му граничат с лудост, особено след смъртта на неговата съпруга през 1560 г. В началото княз Семьон Шаховской високо оценява управлението на Иван Грозни, но царят поема по лош път. „Заради греховете си той се показа в лоша светлина и се превърна точно в обратното [на това, което трябва да бъде добрият владетел]; изпълни се с гняв и жестокост и започна безмилостно и по най-отвратителен начин да преследва служителите си.“ Летописецът от XVII в. свързва промените в характера на Иван Грозни главно със смъртта на неговата първа съпруга Анастасия. Царят става все по-вманиачен в полубожествения характер на властта си. „Монархът — припомня той на своя противник, княз Курбски — може да налага своята воля върху робите, които Бог му е поверил… Ако не се подчиняваш на суверена, дори и той да постъпва несправедливо, ти не само извършваш престъпление, но погубваш и душата си, защото сам Господ е наредил да се подчиняваш сляпо и безпрекословно на своя владетел.“ Подобни възгледи се споделят от много управници по онова време, без това да е знак за умствени проблеми.
Иван Грозни обаче е обхванат и от чувство за несигурност, което вероятно се корени в горчивините, преживени в детството му, и се засилва от опитите да бъде оспорена волята му по време на неговото боледуване през 1553 г. Така някои аспекти на неговия характер, и по-точно склонността му към садистична жестокост, се изявяват все повече и довеждат до пристъпи на ужасяващ гняв. „Тогава гневът се стовари върху царя като страшна вихрушка, която го накара да излезе извън себе си и смути мира в набожното му сърце. По някакъв незнаен за мен начин, това промени изпълненото му с мъдрост съзнание, превръщайки го в див звяр.“ Това е описание на един от изблиците на гняв, които обхващат по онова време Иван Грозни и на които става свидетел негов съвременник. Принц Даниел фон Брухау отбелязва, че в пристъп на гняв на царя „му избива пяна по устата като на кон“, но когато се успокои, се чувства виновен за това, което е направил. Иван Тимофеев пък твърди, че монархът „е тласкан към злото както от собствения си нрав по природа, така и от своя гняв“.