Петият гроб отвъд светлината [bg]

— Бях от момчетата скаути — обясни Уайът, — лятото стоях при баба и дядо в Елида, а моята група бяха отишли да лагеруват в Били Хлапето Спрингс.

— Не съм чувала за това място — казах аз, вадейки телефона си, за да го потърся.

— Не си прави труда. Търсил съм го на всяка съществуваща карта. Не съм сигурен дали изобщо е било официално име. Просто така го наричат всички от околността. То е малка пещера по средата на нищото с езеро в нея. Спомням си, че водата блестеше зелена като лайм.

— Зелена като лайм? Близо ли е до Розуел? Там имат доста извънземни неща.

— Да, там е, но не мисля, че извънземните имат нещо общо с водата. Както и да е, бяхме на къмпинг там и се събудих посред нощ. Трябваше да отида до тоалетната, така че си обух обувките и отидох до върха на скалата над пещерата. Водата блестеше. Беше невероятно. Седях там и го гледах, погледнах към звездите, към пълната луна, всичката тая природа. После си помислих, че чух нещо. Като драскане и скимтене. Извиках, но никой не отговори. Така че легнах по корем и погледнах в пещерата. Там имаше момиче.

— Тя беше в пещерата? — попитах аз.

— Не, тя се опитваше да се изкатери по скалата, която обгражда пещерата. — Той наведе глава, потънал в размисли. — Гледайки назад си мисля, че може да е видяла лагерните ни огньове, че се е опитвала да се добере до тях. Както и да е, пресегнах се да й подам ръка. Продължавах да й повтарям да я хване, но тя дори не знаеше, че бях там, докато ръката ми не докосна нейната. Тя подскочи, вдигна поглед към мен, очите й бяха огромни. Беше ужасена.

Усетих вълна от мъка да го прерязва. Дори след всичките тези години, всичко това му бе повлияло дълбоко.

— Продължих да се опитвам да я накарам да хване ръката ми, но отначало тя не искаше. Мислех, че ще слезе обратно долу по скалата, но после трябва да е осъзнала, че не съм заплаха за нея. Тя сложи ръка в моята и я дръпнах. Но тя се плъзна и се залюля настрани. — Той отпи глътка вода, преди да продължи.

Джема сложи ръка върху неговата.

— Това е нещото, за което не можеше да говориш с мен — каза тя. — Тази част.

Той кимна.

— Тя висеше над пещерата и ме теглеше със себе си. Опита се отново да стъпи, но после извика. Падаше или беше теглена. Не можех да съм сигурен. Хвърлих се към нея и тя протегна другата си ръка към мен, но пропусна. — Той прехапа устна. — Аз пропуснах. Ноктите й задраха лицето ми и тя падна.

— Съжалявам, Уайът — каза Джема.

Но той беше потънал в спомените си. Взираше се във водата, докато те изплуваха и ги улавяше.

— Нямаше звук — каза той. — Скалата не беше толкова висока. Може би около шест метра или там някъде. Би трябвало да я чуя като падна. — Той се отдръпна в себе си и осъзнах, че това не беше просто болезнен спомен, но и травматичен. — Осъзнах, че там имаше и още някой. В мрака. Чух дишане да отеква в пещерата и бях ужасен, че може да е планински лъв или нещо подобно.