Загадката на Марголия [bg]

Разказът свършваше с отпътуването на Амелия с „Откривател“.

Другата книга беше „Великото преселение“ и бе написана в началото на четвъртото хилядолетие. Тя отразяваше движението на недоволни групи към нови места в космоса. Авторът обясняваше мотивацията им, като обрисуваше лидерите им и историите на създадените колонии. Но всички се бяха провалили.

Няколко от емиграциите бяха по-мащабни от опита на марголианците. Онова, което правеше марголианците уникални, беше тяхната потайност, решимостта им да се откъснат изцяло от земните политически сили.

В книгата имаше снимка на Саманта и Хари. Тя яздеше кон, а Хари държеше поводите и гледаше към нея. Надписът гласеше: „Водачът на култ Хари Уилямс с приятелката си Саманта Алварес във фермата на родителите й близо до Вашингтон, Делауеър. Юни 2679 година.“ Девет години преди заминаването на първата вълна. Тя беше на около двайсет, усмихваше се и се беше изправила върху стремената. Беше значително по-дребна от Хари, с дълга кестенява коса, която се спускаше по раменете й. И не изглеждаше никак зле.

Нямаше почти нищо друго за нея или за марголианците. Авторът симпатизираше на усилията на правителството да успокои хората, които непрекъснато наричаше „раздразнени“. Имало загриженост на най-високо ниво за колонистите, отправили се „далече от дома“, „решени да продължат сами в ръцете на добронамерени, но безотговорни водачи“.

Имало „правителствен опит за умиротворяване“ на марголианците, който се изразявал най-вече в обещания да не бъдат преследвани. Уилямс и сподвижниците му бяха обвинявани най-често в „смущаване на общото благосъстояние“. Два пъти беше вкарван в затвора.

— Не можах да намеря нищо за синовете му — каза Шеп.

— Добре. Поне сега имаме снимка и моминското име на Саманта.

— Била е красива.

— Да.

— Като теб, Чейс.

Един от проблемите на мъжете в чужд апартамент е, че не знаят как да изгасят светлините.

Показах му.