Обичай ближния си [bg]

Тръгнаха по улица „Монблан“, спираха да погледнат витрините. Фогт спря пред един бижутериен магазин.

— Тук ще ти кажа сбогом.

— Къде отиваш сега? — попита Керн.

— Не особено далеч. Влизам в магазина.

Керн не разбра. Погледна през стъклото към елмазите, рубините и изумрудите, наредени върху сивото кадифе.

— Не вярвам да сполучиш — каза той. — Всеизвестно е, че бижутерите са коравосърдечни, може би защото постоянно си имат работа с камъни. И не дават никому нищо.

— Не очаквам да ми дадат нещо. Влизам просто да открадна.

— Какво? — Керн го погледна недоверчиво. — Сериозно ли говориш? Това е невъзможно при твоето положение.

— Именно затова го върша.

— Не разбирам — каза Керн.

— Ей сега ще разбереш. Внимателно съм обмислил всичко. Това е единствената ми възможност да преживея зимата. Ще ме осъдят най-малко на два месеца. Нямам друг избор. В ужасно положение съм. Още няколко седмици скитане по границата ще ме довършат. Трябва да постъпя така.

— Но… — започна Керн.

— Зная всичко, което ще ми кажеш. — Лицето на Фогт изведнъж се отпусна, сякаш нишките, които го крепяха досега, се разкъсаха внезапно. — Не мога да продължавам… — прошепна той. — Сбогом.

Керн видя, че е безполезно да говори повече. Само стисна ръката му.

— Надявам се, че скоро ще се съвземеш.

— И аз се надявам. Тукашният затвор е много хубав.

Фогт почака, докато Керн отмине, после влезе в магазина. Керн спря на ъгъла и започна да наблюдава вратата, като се преструваше, че чака тролей. След малко видя един младеж, който изхвърча навън и скоро се върна с полицай. „Надявам се, че ще намери най-после малко почивка“, помисли си той и тръгна.