Ладията на Харон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Серия: Филип Мърсър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард»
- ISBN: 954-585-626-2
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Ладията на Харон». Краткое содержание книги:
Помага им Аги Джонсън, красивата дъщеря на петролен магнат, която издава тайните на компанията на екотерористите. Но Кериков не е включил в сметката геолога Филип Мърсър.
Мърсър познава всички подходящи хора на всички подходящи места… а може би по-скоро всички неподходящи хора на всички неподходящи места? Той няма намерение да позволи на Кериков да съсипе политиката, икономиката и околната среда на Съединените щати.
Може ли един човек да спре цяла армия?
Ако човекът е Филип Мърсър… отговорът е «Да»!
— Къде отиде той, Аги? — прошепна Мърсър, без да обръща внимание на суматохата.
— И да знаех, нямаше да ти кажа. — Тя прокара пръсти през косите си и ги приглади назад. Но сянката в очите и остана и отново му причини болка.
— Верховен не знае с кого си има работа. Кериков ще смачка него и останалите от ПАПС, щом приключи тук. Приятелят ти е затънал твърде много, за да съзнава опасността. Помогни ми, Аги. Помогни на Верховен. Ако се наложи, ще накарам да арестуват всички на кораба. Онези, които нямат американски паспорти, ще бъдат депортирани, а американските граждани ще бъдат обвинени в каквото поискам. Казах ти, че сте се забъркали в нещо много по-опасно, отколкото мислиш. Снощи те предупредих за пръв път и няма да го правя повече.
Дейв Филдинг бе спуснал оръжието и гледаше ту Аги, ту Мърсър. Стана му ясно, че тя ще отстъпи.
— Не ми каза къде отива — ядосано рече Аги. — Снощи си легнахме и когато сутринта ти и твоите приятели фашисти ме събудихте, Ян го нямаше. Не знам къде е отишъл. Държеше се странно, когато разговаряхме. Каза, че скоро нещо щяло да се случи, но не обясни какво. Мразя те — заплашително изсъска тя.
— Бих искал да кажа същото, скъпа, но не мога. Мърсър излезе от мостика, последван от Филдинг и друг агент. Дейв настигна Мърсър, хвана го за лакътя, обърна го към себе си и го прикова към стената. Лицето му беше зачервено от гняв.
— За какво беше всичко това, по дяволите?
— Ти си свърши твоята работа. Предяви обвинения към въоръжените лица за незаконно притежаване на оръжия, и после се махай от очите ми. — Мърсър се опита да се отскубне от него, но мускулестите ръце на Филдинг го притискаха до стената.
Тогава вдигна коляно и ритна агента между краката. Дейв се преви надве. Болката го накара да се свлече на пода. Белите му дробове отчаяно се нуждаеха от въздух. Мърсър застана безучастно над него, докато агентът се опитваше да облекчи мъките си, като масажираше слабините си.
— Целта на мисията беше предупреждение — безстрастно каза Мърсър. — Но човекът, който ми трябваше, не е тук. Само мога да се надявам, че посланието ми ще бъде чуто от някой много по-важен от него.
Погледна към мостика и се усмихна тъжно, а после се обърна и тръгна към долната палуба. Изгаряше от нетърпение да се махне от «Надежда».
Единствено времето щеше да покаже дали бе постъпил правилно.
Крясъците на чайките над кораба приличаха на човешки смях.
На борда на супертанкера «Южен кръст»
Морето се бе успокоило. Огромният танкер вече не се клатеше, а плаваше спокойно като скиф в планинско езеро и ритмично пореше дълбоките зелени води. Духаше попътен вятър със скорост десет възела.
Трапезарията миришеше на нечисти тела, стояли твърде дълго на едно място, на цигарен дим и на тежката смрад от препълнените кофи за боклук до мокрото помещение. Въздухът беше задушен и предизвикваше гадене.
Членовете на екипажа, които вече четири денонощия бяха пленници, мълчаха, бяха потиснати от преобладаващото чувство на апатия и от картечните пистолети на терористите. Лицата им бяха бледи, а очите унили и безжизнени. Те автоматично пиеха кафе от чаши, които пълнеха постоянно с преднамерено бавни движения. Унинието им беше толкова силно, че рядко се поглеждаха.
В началото на изпитанието те си разменяха трескави погледи и незабележими окуражителни жестове, не ги бе напуснала надеждата за бягство и спасение. Но докато времето минаваше и бдителността на пазачите не намаляваше, надеждите им бързо се изпариха. Те седяха послушно с наведени глави и пушеха цигара след цигара. Вместо да бъдат обзети от Стокхолмския синдром и да общуват с похитителите, членовете на екипажа на супертанкера бяха изпаднали в пълна апатия.
Всички, с изключение на главния инженер Джордж Патрони и тримата му помощници.
Патрони бе успял да информира хората си за Хаузър веднага след като видя капитана в асансьора. Каза им го точно когато двигателят заработи отново, така че оглушителният му рев да попречи на двамата пазачи да чуят разговора им. Те бяха професионалисти и не позволиха новината да ги разсее или да ги накара да се държат различно от останалите членове на екипажа. Когато не проверяваха машините, седяха кротко в трапезарията заедно с другите, спяха на пода, ако можеха, и бавно пиеха кафе, без да издават тайната, която бяха научили.