Пясъчна буря
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пясъчна буря». Краткое содержание книги:
Преди двайсет години богат британски финансист изчезва близо до Убар, легендарния изгубен град, погребан под пясъците на Оман.
Сега една научна експедиция, водена от дъщерята на финансиста, се готви да разбули тайните на пустинята. Ще открият обаче нещо по-красиво и от най-смелите си мечти… и по-смъртоносно.
Убар крие мощен енергиен източник, който може да захрани цялата горна земя… ако може да бъде впрегнат и удържан. Но преди да са поели към повърхността, изследователите попадат в капан. Защото същата живителна сила, която може да захрани с енергия целия свят, е на път да се излее в невиждана, поразяваща буря, помитаща всичко по пътя си…
— Голям гроб — тихо рече Кейн.
Едничкият поклонник стана от килимчето си, погледна към новодошлите и мълчаливо излезе навън. Останаха сами в гробницата.
Сафиа тръгна край покрития с парчета плат гроб. Говореше се, че ако премериш дължината на гроба от едната му страна, никога няма да получиш същия резултат, когато го премериш и от другата. Самата тя никога не беше изпробвала достоверността на това предание.
Касандра я следваше плътно и се оглеждаше.
— Какво знаеш за това място?
Сафиа сви рамене, заобикаляйки тясната страна на гроба, преди да тръгне обратно към мраморната надгробна плоча.
— Местните почитат гроба още от Средновековието, но всичко това… — Тя махна с ръка по посока на сградата и двора. — Всичко това е сравнително ново.
Тръгна към мраморната плоча. Сложи ръка отгоре и.
— Точно тук Реджиналд Кенсингтън изкопал от пясъчник статуята, в която е било скрито желязното сърце. Преди четиридесет години.
Касандра мина напред с малкия куфар. Направи кръг около каменния олтар. Тамяновият дим над двата мангала се раздвижи, загърчи се гневно.
Кейн каза:
— Значи бащата на Дева Мария наистина е бил погребан тук?
— Има факти, които противоречат на това твърдение. Касандра погледна към нея.
— Как така?
— Повечето християнски групи — католиците, византийците, несторианците, яковитите — вярват, че бащата на Дева Мария се е казвал Йоаким. Но това е спорно. Коранът твърди, че тя произхожда от високоуважавано семейство, и по точно семейството на Имран. В същото вярват и юдеите. Според техните вярвания Имран и съпругата му силно копнеели да имат дете, но жената била ялова. Имран се молел за син когото да посвети на храма в Йерусалим. Молитвите му били чути и жена му забременяла — но с дъщеря. Мария. Изпълнени с радост въпреки пола на детето, родителите на Мария й нарекли да живее благочестиво в чест на Божието чудо.
— Докато не я оправил един ангел.
— Да, именно по този въпрос религиите влизат в противоречие.
— Ами статуята, онази при надгробната плоча? — попита Касандра, насочвайки разговора обратно към целта им. — Защо е била сложена там?
Сафиа стоеше пред мраморната плоча и размишляваше върху същия въпрос, както бе размишлявала още при тръгването им от Лондон. Защо някой би поставил улика, водеща към Убар, на място, свързано с Дева Мария, почитана от трите големи религии — юдаизма, християнството и исляма? Дали защото са знаели, че това място ще остане защитено през вековете? Всяка от религиите имаше интерес да опази гробницата. Едва ли някой е можел да предвиди, че Реджиналд Кенсингтън ще изкопае статуята и ще я прибави към колекцията си в Англия.
Само че кой беше пренесъл статуята тук, в светилището, и защо? Дали защото Салала беше в началото на Пътя на тамяна? Дали статуята не е първият пътен знак, първият ориентир по пътя към сърцето на арабския свят?
Най-различни сценарии се нижеха през главата на Сафиа — възрастта на статуята, загадките, свързани с гробницата, почитта на всички религии към мястото.
Тя се обърна към Касандра.
— Трябва да видя сърцето.
— Защо?
— Защото си права. Статуята не е била поставена тук случайно.
Касандра дълго я гледа, после коленичи върху едно от молитвените килимчета и отвори куфара. Желязното сърце грееше приглушено в гнездото си.
Сафиа се приближи и го извади. За пореден път се изненада от тежестта му. Усещаше го твърде плътно за обикновено желязо. Както си стоеше, долови плискането вътре в сърцето, някак тежко, сякаш камерите му бяха пълни със стопено олово.
Занесе го при мраморния олтар.
— Казват, че статуята била опряна ето тук. — Когато се завъртя, няколко парченца тамян се изсипаха от края на един от кръвоносните съдове на сърцето и се пръснаха като сол върху мраморния олтар.
Сафиа вдигна сърцето към собствените си гърди, в правилната анатомична позиция — камерите, аортната дъга наляво, все едно че се намираше в собственото и тяло. Стоеше с лице към дългия тесен гроб и си представяше статуята, така както я помнеше от музея, преди експлозията да я раздроби.
Беше висока почти два метра, с дълга роба, чалма и шал през лицето, каквото беше типичното облекло на бедуините и до днес. Държала бе дълга погребална факла с тамян на рамо, като пушка.