Цар Плъх

— Не. Шагата направи добре, че провери. Аз също бих проверил. Всичко върви според плана. Още една седмица и край — сделката е готова.

— Надявам се.

Питър Марлоу си спомни за селото и се помоли наум сделката да се уреди. Страхотно му се искаше да отиде пак там и ако отиде, да бъде със Сулина. Иначе щеше да загуби разсъдъка си.

— Какво става? — Царя по-скоро усети, отколкото видя потръпването му.

— Просто си мислех, че бих дал всичко, за да съм в прегръдките на Сулина — неловко обясни Питър Марлоу.

— Аха. — Царя внезапно изпита опасение, че той ще провали цялата работа.

Питър Марлоу улови погледа му и се усмихна едва забележимо.

— Не се тревожи, приятелю. Нищо неразумно няма да направя, ако това те безпокои.

— Знам — усмихна се и Царя. — Сума ти неща имаме да уреждаме още, пък и утре е представлението. Знаеш ли за какво се разправя точно?

— Знам само, че се казва „Любовен триъгълник“ и че главната роля я играе Шон. — Гласът му внезапно заглъхна.

— Как стана така, че тогава едва не си убил Шон? Досега Царя никога не го бе питал по такъв безцеремонен начин. Знаеше, че е опасно да му задава подобни интимни въпроси. Но сега инстинктивно усети, че моментът е подходящ.

— Нищо особено няма за разказване — без да се бави, отвърна Питър Марлоу, доволен от създалата се възможност. — На Ява Шон и аз бяхме в една и съща ескадрила. В деня точно преди края на войната там Шон не се върна от полет. Мислех, че са го свалили.

Преди около година обаче — на другия ден след като дойдохме тука от Ява — отидох на едно представление в лагера. Можеш да си представиш как се изненадах, когато разпознах Шон на сцената. Той играеше момиче, но това не ми се видя странно — все някой трябва да играе женските роли — и аз просто седях и гледах. Не можех да се нарадвам, че го виждам жив и здрав, не можех да се нарадвам, като го гледах как сполучливо играе ролята на момиче — как ходи, как говори, как седи. Дрехите и перуката му бяха съвършени. Много ми хареса как играе, а знаех, че никога не се беше занимавал с театър. След представлението отидох зад кулисите да му се обадя. Там го чакаха и други и скоро изпитах странното усещане, че тия типове са като хората, които човек среща пред гримьорните по цял свят — нали се сещаш, — разгонени скотове, виснали да чакат приятелките си. Накрая вратата на гримьорната се отвори и всички се втурнаха вътре. Аз се промъкнах последен и останах на прага. Едва, тогава осъзнах, че всичките тия мъже са сбъркани. Шон беше седнал на един стол и те се струпаха около него, умилкваха се, викаха му „миличък“, прегръщаха го, обясняваха му колко „възхитителен“ е бил… Въобще държаха се с него, сякаш бе красивата звезда на представлението. А Шон… Шон се радваше! Боже мой, той действително се радваше на умилкванията им! Като разгонена кучка! После внезапно ме забеляза и, естествено, и той се изненада. Каза: „Здравей, Питър!“, но аз не намерих сили да му отговоря. Просто стоях и не можех да откъсна поглед от един от мръсните педерасти, сложил ръка на коляното му. Шон беше с копринени чорапи и пликчета и носеше някакъв ефирен халат, който нарочно бе придърпал така, че кракът му над чорапа да се вижда, под халата се очертаваше бюст. Тогава изведнъж осъзнах, че всъщност не беше с перука, че тази коса си е неговата, дълга и вълниста като на момиче. После Шон помоли всички да излязат. „Питър е мой стар приятел, когото смятах за мъртъв — обясни той. — Искам да си поговоря с него. Идете си, моля ви!“ Когато те се махнаха, попитах Шон: „Какво е станало с теб, за бога? Наистина ли ти е приятно да те опипва тая измет?“ — „А какво стана с всички нас?“, отвърна Шон. После добави с разкошната си усмивка: „Толкова се радвам да те видя, Питър. Въобще не се надявах, че си жив. Седни за малко да се пооправя. За толкова много неща имаме да си говорим. С тия, дето ги пращат тук от Ява, ли дойде?“ Кимнах, все още объркан. Шон се извърна с лице към огледалото и започна да си маха грима от лицето. „Какво се случи с теб? — попита ме той. — Свалиха ли те?“ Когато започна да си чисти грима, аз някак си се поуспокоих и нещата взеха да ми изглеждат по-нормални. Помислих си, че съм се подвел като последния глупак, че всичко е било част от представлението… нали се сещаш, част от ролята. Реших, че само се е преструвал, а всъщност не му е било приятно. Затова се извиних, казах му: „Извинявай, Шон, сигурно ме мислиш за пълен идиот! Боже мой, толкова се радвам, че си жив и здрав. Бях те отписал вече.“ Обясних му какво се бе случило с мен, а после го попитах за него самия.