Дълга целувка за сбогом

Той не се разсмя.

— Май си правил слънчеви бани.

— Да, и тежести вдигам — рекох аз. — Събирам сили. Може и с карате да се заема като твоя любим свидетел.

— Смешна работа — каза той, макар че не личеше да му е до смях. — Мачадо-Алварес е в болница. Хванал някаква странна болест.

— Ще му пратя цветя.

— Имам по-добра идея. Ела с мен да ни дадеш показания.

— Мобилизираш ли ме? — попитах аз, без да изпускам от око противниковия нападател, дребен джебчия, готов да открадне и чертите от игрището, ако му падне възможност.

— Трошил дъски на демонстрация в Конгресния център, после изведнъж вдигнал температура, напълнил гащите и се вдървил. Един от охраната е видял Солсбъри около сцената малко преди номера с дъските. Трябва да поговоря със Солсбъри. Реших, че и ти ще искаш да присъстваш. Такъв съм си, земята ще преобърна, за да ти направя услуга.

При следващата услуга сигурно щях да излежа трийсет дни строг тъмничен затвор.

— Не мога да дойда — казах аз. — Остават ми още три дни.

— Идвай. Уредих те.

— Уредил си ме, а? Гаден предател. Тая нощ щях да бягам през оградата заедно с момчетата. Какво ще си помислят сега?

Той не се усмихна. Не се и навъси, гледаше все тъй сериозно. Вече десет години не се е разсмял на нито една от шегите ми.

С активната помощна Соколов преодолях бюрократичните пречки по пътя си към свободата. Потеглихме към Маями Бийч с неговия държавен крайслер — черен, с четири врати. Ейб беше навлякъл черен костюм с жилетка. Аз бях по синя памучна риза със затворнически номер. В някой от клубовете из Коконът Гроув щяха да решат, че съм страшно модерен и да ме настанят близо до кухнята, между заможните пенсионери. Поехме по магистралата „Джулия Тътъл“, която свързва континента с шосето „Артър Годфри“ в Маями Бийч. Разкошна магистрала високо над Бискайския залив, между опорите сноват платноходки, а отпред се разкрива чудесен изглед към бяло-розовите сгради на Маями Бийч. От високото виждаш колко е крехка тази дълга и тясна ивица между залива и безкрайния океан.