Вихърът на Жътваря

Но се беше появило и Сенкотрон бе научил за него навреме, за да прати рояк духове, които да опазят сградите и стоката и да ги спасят от хищния глад на блуждаещи демони или, още по-лошо, на някоя от Хрътките.

След бедствието при Първия трон десетките оцелели бяха преместени в това място, за да се чудят и дивят на странните артефакти, останали от предишните му обитатели: извитите дървени корабни носове, украсяващи дългата къща с изкусно изваяната си змийска резба; загадъчните тотемни накити, предимно от сребро, макар че и кехлибарът, изглежда, бе обичаен за тях; топовете плат, грубо тъкан, както и фин; дървени купи и чаши от кован бронз. Да се дивят на всичко това смаяни, с изумление в очите…

„И да се съвземат.“

„Сякаш е възможно.“

Вдясно от него, до водата, стоеше самотна загърната в пелерина фигура, взряна в безметежно гладката повърхност на езерото. Нищо нормално нямаше в това езеро, знаеше Котильон, макар сцената, предлагана от неговия край на брега, да изглеждаше измамно ведра. И нямаше птици. И стриди нямаше, раци, дори насекоми.

Всяка троха храна за стоката — и за нещастната врана — бе донесена от духовете, на които Сенкотрон бе възложил тази задача. Въпреки това петелът беше умрял само дни след пристигането. „Умрял е от скръб, предполагам. Едно утро няма, което да събуди кукуригането.“

Някъде отвъд дългата къща се чуваха гласове. Панек, Айстар и другите оцелели деца — е, едва ли вече бяха деца. Бяха видели битка, видели бяха да загиват техни приятели, знаеха, че светът — всеки свят — е неприятно място, където човешкият живот не струва много. Знаеха също какво означава да те използват.

По-натам по брега, много отвъд закачулената фигура, крачеха Трул Сенгар и Т’лан Имасс, Онрак Прекършения. Като художник с неговата вечна муза до рамото му, не, по-скоро критик с отвратително нагло държане. Странно приятелство бе това. Но пък Т’лан Имасс бяха пълни с изненади.

Котильон въздъхна и тръгна надолу по склона.

Закачулената глава се извърна. Лице с цвета на излъскана мед, тъмни очи под плъстената гугла.

— Носиш ли ключа, Котильон?

— Бързи Бен, радвам се, че си се възстановил.

— Повече или по-малко.

— Какъв ключ?

Зъбите блеснаха в горчива усмивка.

— Онзи, който ме освобождава.

Котильон застана до чародея и огледа мрачната водна шир.

— Мислех, че можеш да си тръгнеш оттук по всяко време. Ти си Върховен маг, с повече от един лабиринт на разположение. Пробий портал и премини през него.

— За глупак ли ме взимаш? — попита тихо Бързия Бен. — Това проклето селение странства. Не може да се предвиди къде ще изляза, макар че ако предположението ми е вярно, сигурно ще ме чака дълго плуване.

— Аха. Е, боя се, че обръщам малко внимание на такива неща напоследък. Океан прекосяваме значи?

— Така подозирам.

— В такъв случай за отпътуването ти някъде наистина ще ти трябва помощта ни.

Магьосникът го изгледа накриво.