Супернеудачница
- Автор: Калинина Дарья Александровна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Кръстанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Супернеудачница». Краткое содержание книги:
Случайното запознанство на скромната Лиза с необикновената Мариша, която е нейна пълна противоположност, става причина да се разбулят много тайни и мистерии от миналото, настоящето и… бъдещето на Лиза.
Мариша не може да остане равнодушна към нещастието на новата си приятелка и тъй като е частен детектив се заема с разследване на поредния криминален случай. В крайна сметка се оказва, че й се налага да спасява от неизбежна гибел не едно бедно момиче, а много богата наследница. А убиецът, който така настървено преследва Лиза, всъщност е…
— Ох, колко ми е зле! — простена Лиза. — Още малко и ще умра!
Тя приседна отново, но на бетона беше студено. Лиза реши да вика за помощ.
— Помогнете ми! — закрещя тя. — Верунчик! Има ли някой? Помощ! Тук съм!
Лиза викаше с всички сили, но гласът й беше толкова слаб! Тя и сама разбираше, че е безполезно да вика за помощ. Щом до този момент все още се намираше в тази дълга абсурдна плевня, че и на всичко отгоре падна в някаква дупка, то никой нямаше и да я чуе. Какво й бе казала Верунчик? Безлюдно място? Където никой няма да им пречи? За какво… нямаше да им пречи?
И за първи път в Лиза трепна и се появи някакво съмнение. Всъщност защо Верунчик я докара тук? Защо я остави сама — безпомощна и почти умираща?
— Верунчик! — отново извика Лиза. — Тук ли си?
Тишина. Нито звук в отговор. Верунчик беше пропаднала някъде.
— Ще дойде. Верунчик е отишла да търси помощ, но със сигурност ще се върне и ще ме извади оттук.
Така се успокояваше Лиза. Защо ли, обаче, успокоението не идваше. Точно обратното, с всяка изминала минута на нея й ставаше все по-страшно. Предназначението на тази яма, в която пропадна, й беше неясно — стените бяха от бетон, приличаше на стар пресъхнал кладенец или на някаква шахта.
Трябва да се измъкна по някакъв начин — реши Лиза, оглеждайки отново стените. Откри стърчащи железни парчета от арматура.
Разбира се, по-лесно беше да се каже, отколкото да се направи. Ръцете и краката й сякаш бяха налети с чугун. Главата я болеше силно и й се виеше свят. Гадеше й се и на всичко отгоре усещаше такова прималяване, сякаш умираше.
— Но ако не изпълзя догоре, наистина ще умра.
На главата си напипа голяма цицина. Около нея косата й беше засъхнала в кора от кръв. Явно добре си беше разцепила главата при удара от падането. Съмнявайки се силно, че ще може да се изкачи нагоре, Лиза все пак се хвана за стърчащите железа и се повдигна.
— Раз! — изкомандва се тя сама, поставяйки единия си крак върху желязото. — Два! Давай, Лиза! Ще успееш! Браво на теб! Умница си ми ти! В училище беше отличничка по физическо! Учителите винаги те даваха за пример!
Така беше. Слабичка и подвижна, Лиза притежаваше удивителна сила и упоритост. И единствена от целия клас успяваше да се изкачи по въжето чак догоре. И стоеше там толкова, колкото се изискваше.
— Три! — продължаваше да се командва Лиза. — Постави крака внимателно! Не гледай надолу!
Лиза почти стигна върха. Още едно малко усилие и щеше да бъде на свобода. Главата й така бучеше, че не чу приближаващите се стъпки. Тя въобще нищо не чуваше и не виждаше. Ушите й звънтяха, а пред очите й се стелеше червена мъгла. Внезапно Лиза почувства, че някой силно я натиска по главата, като не й дава да се придвижи по-нагоре. При това, този някой се опитваше да разтвори пръстите на ръцете й, здраво вкопчили се в желязната арматура. Последва силен удар и Лиза пак се срина надолу.
— Ааа! — изкрещя тя, докато падаше отново върху бетонния под.
Всъщност, този път не падна до самото дъно. Успя да се хване за едно от стърчащите железа, но при това силно раздра ръката си. Голяма работа, една ръка, не е като да си разцепиш главата. По чиста случайност Лиза бе успяла да си предпази главата. Обаче вече не й достигаха сили, за да се задържи хваната за стената. Ръцете й безсилно затрепериха. Тя се пусна и отново се намери на дъното.
Не падна от голяма височина, така че, слава Богу, не се изпотроши. Поседя малко върху студения под и дойде на себе си. Червената пелена, която бе покрила очите й най-после се разсея. И вдигайки поглед нагоре, Лиза успя да види, че някой се мярка над главата й.
— Ей! — повиши глас тя. — Кой е там?
— Аз съм! — раздаде се добре познат глас.
Мъглата в очите на Лиза стана почти прозрачна, бяха останали само плаващи стъклени червейчета, които все още я дразнеха. Но те не й попречиха да види, че горе стоеше нейната леля Вера.
— Значи още си жива, племеннице! — злобно каза жената.
— Верунчик? — с недоумение промълви Лиза. — Лельо Вера? Ти ли си?
— Можеш да не се съмняваш!
— Верунчик! Извади ме оттук!
— Още нещо да поискаш?
— Верунчик! — шокирана възкликна Лиза. — Ти какво, шегуваш ли се? Колко време да седя долу?
— Докато не пукнеш!
Устата на Лиза зейна от изненада. Кой й говореше така? Нейната любима Верунчик? Същата тази, която бе за нея, ако не като родна майка, то във всеки случай като родна сестра и най-близка приятелка? Не, това не може да бъде. Това е някаква ужасна лъжа. Халюцинация, от серията на онези измами, с които преди я беше манипулирал Виталик.
Мисълта за мъжа й я прободе болезнено. Виталик умря. А тя седи на дъното на бетонна яма, главата й се върти, а горе Верунчик си е загубила ума.