Среднощни кули
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #13
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-218-1
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Среднощни кули». Краткое содержание книги:
Призраци от миналото дебнат Перин Айбара: Бели плащове, убиец на вълци, картини в ума му, а и отговорностите на водачеството не му дават мира. Невидим враг бавно затяга клуп около врата му. За да надделее, Перин трябва да потърси отговори в Света на сънищата и най-сетне да намери начин да овладее вълка в себе си. Иначе е изгубен завинаги.
Довье’анди се товя сагайн. Време е да хвърлим зара.
— Като теб ли? — тя повдигна вежда.
— Не, аз винаги съм имал нужда. Че и повече.
Нинив се поколеба. Никога не бе очаквала да чуе това от него. Защо не се беше отървал от това старо наметало? Беше протрито и избеляло.
— Това е по моя вина — каза Ранд и кимна към прашния кръг.
— Ранд, не бъди глупав.
— Не знам дали някой може да избегне да бъде глупав понякога — отвърна той. — Обвинявам се заради забавянията си. Твърде дълго отлагахме сблъсъка. Какво се случи тук днес? Сградите станаха на прах?
— Да. Същината им бе извадена. Всичко се разпадаше в мига, в който го докоснехме.
— Той би го направил на целия свят — каза Ранд тихо. — Раздвижва се. Колкото по-дълго чакаме — задържайки се на нокти и мигли, — толкова повече той унищожава останалото. Не можем да се бавим повече.
Нинив се намръщи.
— Но, Ранд, ако го пуснеш на свобода, няма ли да стане още по-лошо?
— Може би, за кратък миг изригване — каза Ранд. — Отварянето на Въртела няма да го освободи мигновено, макар че ще му даде повече сила. Независимо от това трябва да се направи. Мисли за задачата ни като за катерене по висока крепостна стена. За жалост се бавим, правим паузи, преди да се покатерим. Всяка стъпка ни уморява за предстоящия бой. Трябва да му се противопоставим, докато сме силни. Точно затова трябва да счупя печатите.
— Аз… Мисля, че ти вярвам — отрони Нинив. Осъзнаването я изненада.
— Наистина ли, Нинив? — каза го странно облекчено. — Наистина ли?
— Да.
— Тогава се опитай да убедиш Егвийн. Тя ще ме спре, ако може.
— Ранд… Тя ме призова да се върна в Кулата. Трябва да отида днес.
Той като че ли се натъжи.
— Е, подозирах, че ще го направи рано или късно — хвана я неловко за рамото. — Не им позволявай да те съсипят, Нинив. Ще се опитат.
— Да ме съсипят?!
— Страстта ти е част от самата теб — каза Ранд. — Опитвах се да бъда като тях, въпреки че нямаше да го призная дори пред себе си. Хладен. Винаги под контрол. Това за малко щеше да ме унищожи. Сила е за някои, но не е единственият вид сила. Сигурно би могла да се научиш да се контролираш малко повече, но аз те харесвам такава, каквато си. Прави те истинска. Не бих искал да те видя превърната в поредната „съвършена“ Айез Седай с хладна маска вместо лице и да не се интересуваш от чувствата и страстите на другите.
— Да бъдеш Айез Седай означава да си спокойна — отвърна Нинив.
— Да бъдеш Айез Седай означава да си това, което решиш — заяви Ранд. — Моарейн се интересуваше. Човек можеше да го види у нея дори когато бе спокойна. Най-добрите Айез Седай са онези, за които другите роптаят, че не са каквито трябва да са Айез Седай.
Нинив се усети, че кима, и се ядоса на себе си. Да получава съвет от Ранд ал-Тор?!
Но сега в Ранд имаше нещо различно. Кротка напрегнатост и грижливо подбирани думи. Беше станал мъж, от когото можеш да получиш съвет, без да чувстваш, че говори на теб. Като баща си всъщност. Не че изобщо щеше да го признае на някой от двамата.
— Иди при Егвийн — каза Ранд и пусна рамото ѝ. — Но когато можеш, много бих искал да се върнеш при мен. Ще ми трябва съветът ти. Най-малкото бих искал да си до мен, когато тръгна за Шайол Гул. Не мога да го надвия само със сайдин, а щом ще използваме Каландор, ще ми трябват две доверени жени в кръга с мен. Не съм решил още за другата. Авиенда или Елейн, може би. Но ти със сигурност.
— Ще бъда там, Ранд — почувства се странно горда. — Стой мирно за малко. Няма да те нараня. Обещавам.
Изгледа я изненадано, но не направи нищо, щом Вкопа в него. Беше толкова уморена, но щом щеше да го напуска, трябваше да използва тази възможност да Изцери лудостта му. Това изведнъж ѝ се стори най-важното, което можеше да направи за него. И за света.
Вкопа, като остана настрана от раните на хълбока му, ями от тъмно, което сякаш се опитваше да изпие енергията ѝ. Задържа вниманието си върху ума му. Къде беше…
Вцепени се. Тъмното бе огромно, покриваше целия ум. Хиляди и хиляди малки черни тръни се впиваха в мозъка му, но под тях имаше ярка бяла плетеница от нещо. Бяло излъчване, като втечнена Сила. Светлина, придобила форма и живот. Тя ахна. Загръщаше всеки от тъмните шипове и се впиваше в ума му редом до тях. Какво означаваше това?
Представа нямаше как изобщо да започне да работи. Имаше толкова много шипове. Как Ранд изобщо можеше да мисли с толкова тъмно, притиснало мозъка му? А какво бе сътворило белотата? Беше Церила Ранд преди и не я беше забелязала. Разбира се, изобщо не бе видяла и тъмното тогава. Опитът ѝ с Вкопаването вероятно бе причината.