Тайната на Ескалибур

— Щеше да ни струва още повече, ако Васюкович се беше добрал до него пръв — каза Мичъл. Без да обръща внимание на мрачното изражение на Чейс, той се наведе, за да огледа отблизо острието, след което погледан Нина с възхищение. — Ти успя да го забиеш в камъка!

— Така е, но какво означава това? — попита Нина с желанието да предотврати поредния спор, който назряваше между двамата мъже. — Нали каза, че имаш някаква теория за това — каква е тя?

Мичъл вдигна Екскалибур с благоговение.

— Свързана е с нещо, върху което DARPA работеше напоследък — но не очаквах да го видя тук.

— Значи DARPA разработва светлинни мечове, така ли?

Мичъл се усмихна.

— Не съвсем — но наистина създаваме мономолекулярни остриета. Или поне се опитваме. — Забелязвайки любопитството, изписано на лицето й, той продължи: — Ако успеем да направим острие от една-единствена молекула, на теория то би могло да пререже абсолютно всичко. Имахме някакъв успех с карбоновите нанотръби, но само на микрониво. С никакво практическо приложение… засега. Но това… — Той отново погледна меча. — Помниш ли какво ти казах за дамаската стомана и как през 500 година преди новата ера без да подозират са вграждали в нея карбонови нанотръби, за да постигнат невероятната й острота? Същото се отнася и за това — само че в случая биоелектрическото поле на тялото ти по някакъв начин принуждава меча да канализира земната енергия и така подрежда нанотръбите в мономолекулярна верига. Щом го пуснеш, зарядът се губи и те се връщат към първоначалната си подредба — и това е причината аз да не мога да го извадя от камъка. Но ти успя.

Нина повдигна вежди.

— Много щура теория.

— Знам. Но отговаря на фактите.

— Значи когато подходящият човек вземе меча, той може да разреже всичко?

— Може би не всичко, но определено доста неща. Нищо чудно, че Артур е бил непобедим в битка.

— Но защо точно аз? Защо аз го карам да свети, а ти не можеш?

— Тук вече ме хвана неподготвен — отвърна Мичъл и й подаде меча. — Кой знае, може да си потомка на крал Артур! — Той се засмя, но Нина остана сериозна. Мичъл прекоси стаята и изключи осветлението; металът леко заблестя в здрача.

Чейс повдигна вежди.

— Господи, ти си джедай!

— Опитай с Калибърн — предложи Мичъл. Нина остави Екскалибур върху плата и вдигна едното парче от счупеното острие. То изглеждаше абсолютно инертно, докато тя не го свали в сянката под масата — тогава се забеляза лекият синкав ореол. — Изглежда, че и на него му въздействаш, но не до такава степен — каза той и светна лампите. — Предполагам, че Мерлин е имал нужда от няколко опита, за да улучи точната формула.

— Сигурно — отвърна тя, — но аз продължавам да не разбирам. И защо светна чак тук, горе? Намираме се в сърцето на града! — Тя прибра парчето от Калибърн в кутията.

Мичъл се замисли.

— Възможно е магистралите от провинцията, които се срещат в Лондон, да пречупват потоците земна енергия и да ги пренасочват. Знаем, че можем да използваме снопове антени, за да съберем земната енергия, което означава, че сигурно има и други начини за това. След като мечът вече е в ръцете ни, сигурно няма да е трудно да ги открием. — Той внимателно загърна Екскалибур с кадифения плат, след което го прибра в кутията му и я затвори.