Роман за Граала (Моденски манускрипт)
- Автор: Борон Робер дьо
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-152-052-7
- Переводчик: Владимир Атанасов
- Жанр: Европейская старинная литература
Электронная книга - «Роман за Граала (Моденски манускрипт)». Краткое содержание книги:
— Персевале, мили ми братко, пази се, или този рицар ще те убие!
Като чул нейния възглас, Персевал много се удивил, защото толкова дълбоко бил потънал както в мислите, така и в бляновете си за госпожицата, поверила му своето гонче, че изобщо не му минавало през ум да се предпази от налитащия рицар. Ала като го забелязал, обърнал коня си и го пришпорил срещу идващия насреща му противник. Той пък се насочил срещу него по същия начин и всеки ясно показал колко голямо е желанието му да срази съперника си.
Рицарят нанесъл такъв удар с копието си по щита на Персевал, че го пробил и разтрошил, но плетената ризница се оказала достатъчно здрава, за да не го нарани, а дръжката на копието се разлетяла на парчета. Персевал пък, разярен, запратил своето копие към щита на противника с цялата сила, на която бил способен. Можете да бъдете сигурни, че няма на земята нито щит, нито ризница, които биха могли да предотвратят този удар да не го прониже право в гърдите. Той го ударил с такава злост, че го проснал с цялата снага на земята и от това падане сърцето му се пръснало и той умрял мигновено, без дори да помръдне ни крак, нито ръка. Тогава Персевал промълвил:
— За Бога, сеньор рицарю, заради твоето злодеяние се стигна дотам, че те сполетя голямо нещастие. Колко по-добре щеше да е за теб да се беше кротнал някъде, отколкото да ме нападаш по този начин, и това, че те убих, много ми тежи. Бих предпочел просто да те бях победил, защото да убиеш рицар е голям грях.
Сетне повел коня на рицаря, върнал се при сестра си и й подал поводите му. Двамата препуснали устремно и скоро стигнали в своето имение, където слезли, а прислужниците на госпожицата ги посрещнали, отвели конете в обора и се погрижили добре за тях, ала най-много се дивели на коня, който Персевал бил довел. Слугите веднага наобиколили рицаря, помогнали му много прилежно да свали доспехите си. Когато се разоръжил, те приготвили трапезата и Персевал седнал да се гощава заедно със сестра си. След това легнал да поспи малко, защото предишната нощ така и не бил мигнал. Ала сънят му бил кратък, не след дълго той станал, наредил да му донесат оръжията и бързо се въоръжил.
Когато го видяла да надява доспехите си, сестра му изпитала дълбока скръб в сърцето си, приближила се към него и му рекла:
— Какво е това, Персевале, мили ми братко? Какво искаш да направиш? Искаш да си тръгнеш без мен и да ме оставиш сам-сама в тази гора, така ли?
А Персевал й отвърнал:
— Мила ми сестро, ако мога по някакъв начин да се върна при теб, тутакси ще го сторя и ще ти давам съвети, доколкото ми се простират възможностите: но сега не мога да остана повече.
Чувайки тези думи, девойката много се нажалила и заронила нежни сълзи, а Персевал положил всички старания да я утеши, като й казал, че щом му се отвори сгода, веднага ще се върне при нея. Междувременно наредил да изведат коня, скочил на него, сякаш нямал никакво желание да стои повече там, след което се помолил на Бог да пази сестра му. Същото сторила и тя, обляна в сълзи и преизпълнена с тъга, но нещата стоели така, че тя нямала какво друго да направи.
След като се разделил със сестра си, Персевал яздил през целия ден, ала не намерил нито повод за приключения, нито странноприемница, където да се приюти. Наложило се да прекара нощта в гората. Затова махнал оглавника на коня и го оставил да пасе свежата трева, натежала от прекрасната обилна роса. Самият той останал на стража и цялата нощ изобщо не мигнал. На сутринта, когато зората се пукнала, той станал, подготвил коня, стегнал доспехите си, скочил на седлото и продължил пътя си.
Утрото му доставило истинско удоволствие, защото гората била голяма и пищна, птичките се надпреварвали да пеят весело и изпълвали душата му с радост. Както си яздел, по някое време съгледал пред себе си рицар, който се приближавал на кон, а редом с него — девойка, която била с възможно най-странния вид, който човек някога бил виждал.
Защото шията, лицето и ръцете й били почерни от желязо, двата й крака били криви, очите й били по-червени от огън, а между тях имало цяла длан разстояние. Ако се придържам към истината, би трябвало да кажа, че стърчала над седлото не повече от една стъпка, нозете й били толкова криви, че не можела да ги държи в стремената, а косата й била сплетена в плитка, къса и черна, приличаща повече на миша опашка, отколкото на нещо друго. Яздела много горделиво, държейки бич в ръка, положила по обичая на благородниците единия си крак върху врата на коня, редом с рицаря, когото час по час прегръщала и целувала много нежно, а и той от своя страна не пропускал да й отвърне.