Трилогия Бьорндал
- Автор: Гюлбрансен Трюгве
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-1610-20-4
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Трилогия Бьорндал». Краткое содержание книги:
В едно трудно време, когато новото прониква бавно в стария консервативен свят, благодарение на интелекта и предприемчивостта си семейство Бьорндал натрупва земи и богатства. Съседите им мислят, че е опасно да си имаш вземане-даване с тях, но мъжете Бьорндал са силни, смели и честни, макар и нерядко сурови хора. Сплетните, завистта и злото стават неизменна част от живота на семейството. Но това не пречи на Бьорндал да търсят любовта и да постъпват така, както диктува съвестта им, за да устоят на превратностите на времето и съдбата, да открият смисъла на живота и да прозрат във вечността.
Даг си почиваше, оставяйки Аделхайд да се радва на ширналата се пред очите й красота. Може би очакваше тя да каже нещо, да сподели мислите си? Не, той не се нуждаеше от думите й, защото те не биха обяснили по-добре онова, което виждаха очите й.
Стария Даг посочи горите на запад.
— В онези гори там обича да ходи Даг — рече той и погледна леко към нея в същия момент.
Отне известно време на Аделхайд, за да каже нещо.
— В онези гори? — рече просто тя.
Даг кимна почти незабележимо, обърна глава и се загледа замислено — продължително, в гората. Аделхайд се опитваше с цялата си воля да скрие това, което чувстваше. Но тази сутрин нещо в гласа й я беше издало. Тя не можеше да знае, че слухът на Стария Даг не беше обикновен човешки слух.
Изправиха се и тръгнаха обратно по скалистия път надолу.
— Тъкмо ще имаме добър апетит след такава сутрин — рече Даг.
И това беше всичко, което си казаха на път за вкъщи.
Останалите дни минаха един след друг и дойде неделя. Последният ден на Аделхайд настъпи. На следващия ден трябваше да си ходи. Очите й се бяха зачервили от плач, докато събираше багажа. Сега вече трябваше да каже последно сбогом на стаята си. Отиде на балкона и дълго гледа мрачната заради първите есенни мъгли природа. Мрачен беше целият свят, мрачно беше и в душата й…
Влезе вътре и седна в голямото кресло между леглото и балкона. Наситеният с чудесен свеж дъх ветрец отвън се смесваше с особения мирис на стаята. Пред очите й се заредиха спомени за щастливо изживените часове тук и изведнъж силни ридания почти я задушиха.
На вратата се почука и госпожица Крюсе съобщи, че вечерята е готова. Аделхайд промълви едно „благодаря“, скрита зад завесата на леглото. Изми набързо лицето си, за да заличи следите от сълзите. След това вдигна високо глава и с гордо изправена походка слезе за последната вечеря в Бьорндал. Изненада се, когато видя, че тази вечер масата е сложена в старата зала. Тук не се бяха хранили нито веднъж досега и тя се питаше какво може да означава тази промяна.
Баща й и Стария Даг седяха близо до огнището, в което нямаше силен огън, защото дните бяха още сравнително топли. В него горяха борови клонки, чиито пламъци правеха по-уютна тъмната зала, осветена със запалени свещници, поставени на масата. Младия Даг стоеше изправен до един от двата прозореца.
С вечерята в чест на тяхното отпътуване трябваше да почетат и паметта на капитан Клинге. Масата беше подредена тържествено, като за празник, с най-красивите покривки и най-скъпите сребърни прибори. Между сребърните свещници проблясваха няколко кани с червено вино.
Очакваха единствено Аделхайд и когато тя се появи, веднага се преместиха около масата. Стария Даг седна на висок стол с гръб към прозореца. Срещу него се разположи майорът, а от двете му страни седнаха Аделхайд и Младия Даг.
Стария Даг заговори. Почете паметта на капитан Клинге, припомни хубавите дни, които бе прекарал с него, и благодари на Баре и Аделхайд за това, че с присъствието си бяха облекчили самотата му. Вдигнаха чашите и Аделхайд също трябваше да пие от виното, но когато допря устни до чашата, стори й се, че пие от собствената си кръв.
Майорът от своя страна пиеше, без да се въздържа, защото знаеше, че в празнични случаи може да си позволи това удоволствие. И Стария Даг изпразни чашата си няколко пъти — нещо, което не беше в неговите привички, — но изразът на дълбока сериозност, който се четеше в погледа му, не изчезна.
Защо бе заповядал тържествената вечеря да бъде в старата зала? За да си припомни споровете с Бога и тежките битки, които беше водил със себе си тук? Или в памет на онази дълга нощ с капитан Клинге, когото едва тогава бе опознал напълно и оценил по достойнство? Бедният Клинге! Когато се бе залежал, Даг прекарваше дълги часове до леглото му и те имаха достатъчно много време да обсъдят възгледите си за живота и смъртта.
Разбиранията му за смъртта бяха претърпели промяна. За Даг смъртта не беше вече едно целенасочено наказание, както му се струваше тогава, когато тя засегна неговия дом и за кратко време го лиши от всичките му близки, а основание за неговото личностно прераждане. Нито един от скъпите на сърцето му близки не бе живял и не си бе отишъл от този свят напразно. Всеки от тях с живота и смъртта си беше му завещал безсмъртен пример, който издигаше душата му. Чувстваше как всички онези, които бяха изчезнали, вървят редом е него и го подкрепят в мисията, която си беше избрал — да постигне свободата като издигне душата си високо над материалните блага.