На един черпак разстояние

После Мехтаб се обърна към мен и каза със заповеднически тон:

– Върви да се измиеш.

Тъкмо бях подложил лице под течащата вода, когато телефонът звънна. Няколко секунди по-късно се чуха стъпки и Мехтаб се провикна през вратата на банята:

– Зайнаб е. Ела да се обадиш.

Връзката беше лоша, сякаш сестра ми се обаждаше от дъното на океана.

– О, Хасан, три звезди „Мишлен“! Мама, татко и баба много щяха да се гордеят с теб.

Опитах да сменя темата, но Зайнаб не ми позволи. Наложи се да й разкажа всичко най-подробно.

– Удай също иска да говори с теб.

Баритонът на Удай гръмна в слушалката.

– Страхотна новина, Хасан. Гордеем се с теб. Поздравления.

Това беше Удай Джоши, съпругът на Зайнаб.

Не, не бомбайският ресторантьор, когото баща ми толкова мразеше.

Синът му.

Цял Мумбай говореше за Удай и Зайнаб. Двамата бяха превърнали стария ресторант „Хидерабад“ в лъскава верига от шикозни бутикови хотели и ресторанти. Оказа се, че от всички ни малката Зайнаб най-много приличаше на татко. Винаги изпълнена с грандиозни планове, тя мечтаеше да изгради своя империя. За разлика от татко обаче, Зайнаб разбираше доста от бизнес.

Спомних си сватбата на Удай и Зайнаб в Мумбай, малко преди смъртта на татко. Срещата на бащите на младоженците започна неловко. Татко говореше много и високопарно, а старият Джоши, прегърбен и вкопчен в бастуна си, изглеждаше отегчен. По-късно обаче, след като позираха заедно пред обектива на един от фоторепортерите на „Хелоу Бомбай!“ като два стари пауна, двамата старци поомекнаха и си говориха до късно през нощта. (Между другото, „Хелоу Бомбай!“ посвети цели пети страници на сватбата на Удай и Зайнаб.)

По-късно същата вечер татко ми каза:

– Аз изглежда много по-добре от оня дърт петел, нали? Той много остарял.

Спомням си как стоях до татко в онази късна нощ. Празненството беше в разгара си. Младоженците пристигнаха, яхнали богато нагизден слон. Сервитьорите в бели сака, понесли сребърни подноси с чаши, пълни с шампанско, ловко се промъкваха между хиляда и двестате гости в блестящи тоалети. А насред централната шатра, където беше поставен сребърен съд, пълен с хайвер от белуга, известни политици си пробиваха път сред тълпата и сипваха цели черпаци хайвер в чиниите си. (Между другото, един черпак хайвер от белуга струваше две хиляди долара.)

Ние с татко обаче гледахме всичко това отстрани, застанали под електрическите гирлянди, и похапвахме индийски сладолед кулфи от прости глинени гърненца. Още помня вкуса на студения крем с бланширани бадеми. Помня също, че се възхищавахме на смарагдовите обици на жените. „Големи като сливи – мърмореше татко. – Големи като сливи.“

– Искам да говоря с теб по работа – каза зет ми по телефона. – Със Зайнаб имаме предложение, което може би ще те заинтригува. Сега е моментът да отворим няколко скъпи френски ресторанта в Индия. Имаме парите, събрали сме крупна сума.

– Добре, добре. Ще обсъдим въпроса, но нека да не е тази вечер. Хайде да се чуем другата седмица.