Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

Преди да затвори вратата, за пореден път огледа огромната си колекция. Акуратно подредените бутилирани спомени заемаха почти цялото пространство във вътрешността на чудовищния уред. Оставаше съвсем малко място. Скоро едва ли щеше да има къде да складира новите си придобивки... е, в случай, че се появят такива. В последно време предпочиташе да заседне у дома в безмълвната компания на MP3-плейъра, чашата и някоя от стотиците бутилки.

Защото само той знаеше колко труд, болка и отчаяние са необходими за производството на дори една-единствена глътчица от този деликатес.

Дейв се тръсна в мекия фотьойл, наля си глътка искрящ спомен и с наслаждение отпи. Както всеки път, горчивият вкус го блъсна с все сила в небцето, откъдето отлетя в мислите му, експлодира там с енергията на двеста атомни снаряда, след което най-накрая стигна до сърцето му, където се сля с кръвта и потече спокойно по вените му. Пред очите му изникваха една след друга картини, една от друга по-красиви и нежни, нарисувани лично от него, от четката на подсъзнанието му и боите на миналото, оживяващи постепенно като стар черно-бял филм, който малко по малко придобиваше колорит и дълбочина. Душата му пееше, омагьосана от първите нотки на симфонията, прозвучала в деня, когато целувките все още не бяха изместени от сребролюбието, любовта – от пресметливостта, а прегръдките – от покриващите сърцето на благоверната му мазоли...

Наздраве, любов моя. Дано си спомняш за мен от време на време, изпрати мисълта си към старата си любов Дейв. Да, осъзнаваше колко глупаво е това. Прекрасно знаеше колко краткотрайна е паметта на всичките му приятелки. Особено на тези, които бе обичал истински.