Небесни псета
- Автор: Рассел Джей
- Серия: Марти Бърнс #1
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
Злото — чисто и стародавно като първородния грях — спи в мрака. И чака. И ето, над окъпания в слънце Лос Анджелис се е спуснала тъма. Изчезнало момиче, мъртъв клиент, низ от жестоки убийства.
В дъното на всичко това са се спотаили бесовете, които дебнат. Този път обаче се намесва и Марти Бърнс, който отново ще се прочуе.
— Ето на, видя ли? — обърнах се аз към Тайтелбаум. — Щом заговори за задници, и той довтаса.
Стражински явно умуваше дали да ми натрие носа, когато Тайтелбаум се намеси. Изгледа кръвнишки колегата си и го озапти.
— Искаш ли нещо от мен, Марти, или си дошъл колкото да се позабавляваш?
Стражински изсумтя, после седна зад бюрото и се взря във фиш за залагания на конни надбягвания от предния ден. От време на време ме пронизваше с поглед и току ръсеше просташки ругатни.
Сложих пред Тайтелбаум снимката на момичето, който ми беше дал Джон Дългуча. Детективът си избърса ръцете в попивателната върху писалището и вдигна фотографията.
— Избягала ли е? — поинтересува се той.
Кимнах.
— Мен ако питаш, проституира — вероятно в Холивуд, но няма да се учудя, ако е и в Долината. Та дори и в окръг Ориндж. Не съм сигурен. Доколкото знам, е новачка в занаята.
— Пък аз смятах, че вече не се занимаваш с такива гнусотии — отбеляза Тайтелбаум. — Мислех те за по-умен.
Взря се съсредоточено в снимката, за да запомни чертите, и поклати глава. Метна фотографията и на Стражински, който я погледна намусено и му я върна.
— Устните й си ги бива — отбеляза той.
— Хич не си прави устата, Стражински! Още не е завършила гимназия.
Тайтелбаум пак се намеси още преди колегата му да е отговорил.
— Не я познавам, Марти, но хайде, от мен да мине, ще хвърлям по едно око. Може пък да се появи.
— Не се и надявах да я познаваш. Но сигурно ще ми помогнеш да издиря Джейк. Търся го цяла сутрин под дърво и камък. Сякаш е потънал вдън земя.
— Джейк Змията ли? — попита невярващо Тайтелбаум.
Стражински изсумтя презрително.
— Нали го знаеш, той е на всяка манджа мерудия. Реших, че е най-добре да започна от него, но не мога да го намеря.
— Божичко, Марти, ти на Луната ли живееш! — възкликна Тайтелбаум и погледна Стражински. — Джейк умря преди… преди колко? Сигурно преди два месеца.
Стражински погледна едва ли не покрусено и кимна.
— Пустият му Джейк, пустата му едноока Змия, дето все по гащите шареше. Отживя си, отчука де що дупка има.
— Умря от СПИН, Марти. Видях го малко преди да хвърли топа, тъжна гледка, ще знаеш! Беше изпосталял като дърт пес, целият беше в морави петна. Бррр! Не заслужаваше чак такава съдба.
— Клетият той! — заопява и Стражински.
— Мамка му и живот! — отбелязах аз и известно време и тримата мълчахме.
— Защо не поговориш с Роза Мендес? — попита по едно време Сид. — Работи в едно помещение, където навремето е имало магазин, на Санта Моника, при Върджил. Държи нещо като пансион за момичета, решили да се откажат от проституцията, пък било то и за една-две нощи. Казва се „Нощен приют“. Роза познава едва ли не всички проститутки и сводници.
— Някоя набожна мисионерка ли е? — поинтересувах се аз.
— А, не, нормална си е. Мен ако питаш, дори не знае защо го прави. Май преподава в някакъв колеж, нещо от този род, но е много оправна. Страхотна жена, такива не се срещат под път и над път.
— Парче и половина! — намеси се Стражински. — Има лице като капак на кошче за смет, от ония, изрисуваните.
Аз го изгледах злобно от глава до пети, Тайтелбаум само изсумтя. Стражински се ухили мръснишки до уши — чакаше да си довърши остроумната реплика.
— На драго сърце бих си седял по цял ден на него.
От тази страна на улицата имаше гастрономи и магазини за евтини преоценени стоки, както и закрит киносалон за порнофилми, над който се мъдреше очукана табела с изпопадали букви: „КОКТ ЛИ И КУР БИЙ И“. Мястото, където се подвизаваше нашата всеотдайна Роза, се падаше точно срещу киното и се помещаваше в нещо, което преди явно е било мебелен магазин. По огромните витрини накриво висяха прашни щори, входната врата беше заключена. Единственият опознавателен знак беше написаната на ръка табелка над вратата, върху която прочетох само: „Нощен приют“, а отдолу: „За влизане — натисни звънеца“. Върху стъклената врата беше спусната плътна щора — опитах се да надзърна отстрани на щората, но не видях нищо.
Натиснах звънеца и чух отвътре сподавен вик. Отстъпих назад и зачаках. След малко някой размърда щората и в мен се вторачи сиво око върху черно лице.
— Какво искаш?
Ухилих се и се опитах да изглеждам безобиден.
— Здравей. Търся Роза Мендес.
— За какво ти е Роза?