Легендата [bg]

— Уснимее!

Тела залитна напред, когато ръцете я пуснаха неочаквано.

— Спокойно. — Гласът беше нисък, мелодичен. — Нищо няма да ти направя, но не бягай.

Тела се завъртя на пета.

Тъмната коса на Джулиан още беше рошава от милувките на Скарлет, ала топлият течен кехлибар в очите му беше изчезнал. Сега, когато не зяпаше влюбено сестра й, очите му бяха присвити и сурови.

— Джулиан? Какви ги вършиш, по дяволите?

— Опитвам се да те спра, преди да си направила грешка, за която ще съжаляваш — обясни той и погледна към улицата и към омразния граф Николас д’Арси.

— Нищо подобно — заяви Тела. — Въпросната грешка със сигурност ще се отрази отлично на чувствата ми. Чудно ми е защо ти не гориш от желание да му разкървавиш носа след онова, което графът позволи на баща ми да ти стори. — Кимна към назъбения белег на лицето му, от брадичката до ъгъла на окото. Актьорите на Каравала се съживяваха, ако умрат по време на играта, но белезите им оставаха, а Тела знаеше, че годеникът на Скарлет е стоял бездейно, докато баща им е обезобразявал лицето на Джулиан.

— О, повярвай ми — изръмжа през стиснати зъби Джулиан, — неведнъж ми е идвало да разкървавя носа на Армандо, но…

— Армандо? — прекъсна го Тела. Не графът. Не Николас. Не Д’Арси, нито „онова гадно копеленце граф Николас д’Арси“… Не, Джулиан го беше нарекъл Армандо. — Защо го нарече Армандо?

— Като ти гледам изражението, вече и сама си се досетила. Армандо никога не е бил сгоден за сестра ти. Работи за Легендата точно като мен.

Тела се олюля на босите си стъпала, в главата й нахлу познатият припев на Каравала: „Помнете, че това е само игра. Нашата цел е да ви вземем ума, но дали ще го изгубите напълно, зависи от вас“.

Копеле гадно.

Смятала бе, че е неподатлива на манипулациите на Легендата — та нали си бяха писали писма, докато той планираше играта. Но явно е грешала. Беше я измамил, точно както беше измамил и останалите. Не й беше хрумнало дори, че актьор играе ролята на сестриния й годеник.

Легендата наистина заслужаваше името, което сам си беше дал. Сега Тела започваше да се пита дали игрите му изобщо свършват, или неговият свят е безкраен лабиринт от фантазии и реалност, паяжина, от която никой не може да избяга.

Джулиан потърка с ръка тила си. Не приличаше на човек, които иска да се извини. Беше по-скоро нервен.

— Сестра ми не знае, нали? — попита Тела.

— Не знае — призна Джулиан. — И бих искал да си остане така, поне на първо време.

— Молиш ме да я излъжа?

— Няма да ти е за пръв път.

Тела настръхна.

— Лъгала съм я за нейно добро.

— Това също е за нейно добро. — Джулиан скръсти ръце и се облегна на стената.

В този момент Тела не беше сигурна дали изобщо го харесва. Последните му думи я бяха засегнали дълбоко. Да се позовеш на нечие добруване почти винаги е начин да оправдаеш нещо лошо. Но понеже тя го беше казала първа, сега не можеше да смъмри Джулиан, макар че много й се искаше.