![Войната на жриците [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/4/vojnata-na-zhricite-bg-download.jpg)
Войната на жриците [bg]
- Автор: Кобербёль Лине
- Серия: Жрицата на срама #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Войната на жриците [bg]». Краткое содержание книги:
Наследник на престола, който му принадлежи по право, граф Нико решава да си го върне, за да сложи край на страданията на всички, тероризирани от Дракан, графа на Ордена на дракона, който е заграбил властта. Затова прибягва към помощта на една красива, но опасна жена — владеещата всякакви оръжия Кармиан, и един продажен капитан на кораб — Гарвана.
За да не навлече беди на най-близките си приятели Дина и брат й Давин, Нико тайно избягва, за да осъществи плана си. Но те усещат, че го грози смъртоносна опасност, и се впускат в опасно приключение, за да го спасят.
Дошло е време, когато силите на доброто трябва да се обединят и да се опълчат срещу злото, заплашващо да завладее света.
Дошло е време за войната на жриците.
Салан се почеса по врата.
— Мой и да си прав — рече той. — Но въпреки това е обирджийство!
Давин
Шамар
На следващия ден се бе прояснило малко, въпреки че все още духаше. Явно това бе обичайно тук. Всъщност градът бе разположен на доста неприветливо място — ветровито и неплодородно. Тук имаше единствено скали, чайки и вода. Най-хубавата част на Фарнес бе пристанището. То бе оживено и пълно с хора, животни и най-различни плавателни съдове — от огромни търговски кораби до малки лодки, които обикаляха между корабите и кея или плаваха от един кораб до друг. Имаше дървени сандъци, от които се чуваше блеенето на кози, бурета и чували, клетки с кокошки, въжета и платна, а въздухът бе пропит с мириса на смола, дърво и морска вода.
С Дина търсихме „Сребърния вълк“. Роза трябваше да държи под око Нико, който щеше да пазарува със Салан.
— Ето — рече Дина и ме дръпна за ръкава. — Онзи с червените платна!
Плъзнах поглед по редицата кораби, докато намеря този с червените платна. М-да, името „Сребърния вълк“ бе изписано на най-горната част на дървения корпус, съвсем до перилата.
С любопитство разгледах кораба. Дали Нико щеше да се срещне с мъжа с пелерината или бе намислил да се измъкне и да отплава под носа ни?
— Дали ще мога да се кача на кораба? — промърморих.
Дина се ужаси.
— Шегуваш се, нали, Давин?
— Защо да не опитам? — попитах. — Няма нищо ненормално в това да се качиш на един кораб. Огледай се наоколо. Хората го правят непрекъснато.
— Да, но…
— Дори може би биха те сметнали за неучтив, ако си стигнал дотук и не ги поздравиш.
— Давин, та ти не ги познаваш.
— Познавам един. Може би…
— Да, и той те намушка с нож. И ти каза, че ще те убие, ако продължиш да го преследваш!
— Беше тъмно. Едва ли ще ме познае на дневна светлина.
— И дума да не става! Ако някой ще се качва на този кораб, то това ще съм аз!
— Ти?
— Да, мен поне не са ме виждали.
Тя може и да бе права донякъде, но на мен изобщо не ми се искаше да позволя на малката ми сестричка да се качи по мостика.
— Какво ще им кажеш?
— Нищо особено — отвърна тя уклончиво. — Какво искаш да разбереш?
— Кога ще отплават и накъде. Дали мъжът с пелерината е на борда и така нататък.
— Добре. Чакай тук.
В погледа й се четеше решителност. Не знам как се получаваше така понякога. Не исках да й позволя да се излага на опасност, защото бе момиче, а и моя сестра, и така нататък, но понякога… Човек просто не можеше да спре Дина. Тя вече бе… М-да, къде бе тя всъщност? Сякаш се бе изгубила сред тълпата на кея. И така аз останах долу и можех единствено да си гриза ноктите и да гледам към кораба. Дори не знаех дали се бе качила на палубата, но никъде не я виждах, а и къде ли другаде можеше да бъде?
Струваше ми се, че стоях на кея от цяла вечност. Навсякъде около мен бе пълно с хора, заети да товарят своите бурета и каси на кораби или каруци. Беше ми ясно, че им пречех. Не бе нормално да стоя тук като истукан. Седнах на едно буре с херинга, но не след дълго при мен дойде слаб жилест товарач, който ми нареди да си обирам чукалата и да ходя да зяпам някъде другаде. Той все пак не се занимавал с жонгльорство, по дяволите. Толкова много се тревожех за Дина, че дори не намерих думи да му отговоря. Къде изчезна тя? Реших, че ако не се появи, докато преброя до двайсет, сам ще се кача на кораба. Ами ако той вземе, че отплава точно сега?
От дланите ми започна да се стича пот, само като си помислих за това. Какво щях да правя в такъв случай? Да се хвърля във водата и да плувам след него?
Шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет… Броенето ме накара да си припомня предната вечер. Ами ако мъжът с пелерината действително бе на кораба? Ами ако разпознаеше Дина? Може би я бе забелязал в дома на Управителя. Не, не можех повече да стоя тук и да бездействам. Трябваше да…
— Ще отплават утре рано сутринта. Никъде не видях онзи с ножа.
Стори ме се, че от плещите ми падна огромно бреме.
— Дина, как, по дяволите, го правиш?
Не бях изпускал мостика от поглед дори за секунда… Това не бе съвсем вярно, разбира се, но почти. Как бе успяла да се появи така внезапно и да застане пред мен?
— Искаш ли да чуеш какво научих или не?
Тя стоеше пред мен със сериозно изражение на лицето, като избягваше да ме гледа в очите. Изведнъж разбрах защо.