Царство от Мед
- Автор: Чакраборти С. А.
- Серия: Хрониките на Девабад #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-345-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Царство от Мед». Краткое содержание книги:
Животът на Нахри се променя завинаги от мига, в който, без да иска, призовава Дара - страховит, мистериозен джин. Откъсната от дома си в Кайро, тя се озовава в ослепителния кралски двор на Девабад и бързо открива, че ще има нужда от всичките си мошенически инстинкти, за да оцелее в него. Нахри се оказва уловена в златна клетка, наблюдавана от царя, който управлява от трона, принадлежал някога на предците ѝ. А една нейна грешна стъпка ще обрече на гибел цялото ѝ племе.
Междувременно Али е изпратен в изгнание заради това, че се е опълчил на баща си. Преследван от наемни убийци, носещ се без посока сред златните пясъци на бащиното му племе, той трябва да разчита на плашещите способности, с които са го надарили маридите - непредвидимите водни духове. Използването на новите му сили ще доведе до разкриването на ужасна тайна, която семейството му е пазило дълбоко заровена векове наред.
С наближаването на новото столетие джиновете се събират зад внушителните месингови стени на Девабад, за да празнуват. Ала невидима заплаха се приближава от север. Сила, която ще доведе огнена буря право в сърцето на самия град...
Прекъсна ги почукване на вратата — тъкмо навреме, защото, макар да беше израснала из улиците на Кайро, Нахри нямаше отговор за това.
Мунтадир отиде до вратата и се върна със сребърен поднос, върху който имаше кана от розов кварц. Остави го върху масата до леглото.
— Каркадето ти. — Отметна завивките и се отпусна тежко върху планината от възглавници. — А сега, ако нямаш нужда от мен, смятам да поспя. Забравил бях колко много танцуват девите на сватби.
Възелът от тревога в гърдите на Нахри се разхлаби. Тя си наля чаша каркаде и потискайки инстинктивния порив да се оттегли на един от ниските дивани близо до камината, внимателно се пъхна в леглото. Отпи глътка чай, наслаждавайки се на хладния му аромат.
Познат аромат. Ала първият спомен, надигнал се в ума й, не беше за кафене в Египет, а за царската библиотека в Девабад, за това как седи срещу един усмихнат принц, който много добре знаеше разликата между Кожикод и Кайро. Принц, чиито познания за света на човеците я бе притеглил към него по начин, който Нахри не си беше дала сметка, че е опасен, докато не беше станало прекалено късно.
— Мунтадир, може ли да те попитам нещо!
Думите изскочиха от нея, преди да успее да размисли.
Гласът му, когато отговори, беше натежал от сън:
— Да?
— Защо Али не беше на сватбата?
Тялото на Мунтадир начаса се напрегна.
— Зает е със своя гарнизон в Ам Гезира.
Своя гарнизон. Да, така отговаряше абсолютно всеки гезирец, почти дума по дума, когато го попиташе за Ализейд ал Кахтани.
Ала в царския харем не беше лесно да се опази нещо в тайна. Така че до ушите на Нахри бяха достигнали слухове, че откакто малкият й брат беше изпратен надалече преди седмици, Зейнаб, сестрата на Али и Мунтадир, всяка вечер плаче в леглото си. Зейнаб, която оттогава имаше измъчен вид, дори и на сватбеното тържество.
Истинският въпрос се изплъзна на Нахри.
— Мъртъв ли е? — прошепна.
Мунтадир не отговори веднага и в мълчанието Нахри почувства как в гърдите й се надигат противоречиви емоции. А после съпругът й се прокашля.
— Не. — Произнесе го внимателно. Решително. — Макар че, ако нямаш нищо против, бих предпочел да не говорим за него. А, и, Нахри, онова, което каза преди… — Той я погледна, очите му бяха натежали от емоция, която Нахри не можеше да разтълкува съвсем. — Трябва да знаеш, че преди всичко аз съм Кахтани. Баща ми е моят цар. Винаги ще бъда лоялен на това.
Предупреждението бе съвсем неприкрито в думите му, произнесени с глас, в който нямаше и следа от интимност. Онзи, който говореше в този миг, беше емирът на Девабад и той й обърна гръб, без да изчака отговор.
Нахри остави рязко чашата си, усещайки как беглият помен от топлина, появила се между тях, се превръща в лед. В гърдите й се надигна раздразнение.
Един от гоблените насреща й потрепери в отговор. Сенките, които падаха върху тялото на Мунтадир, очертавайки прозореца на двореца, изведнъж се издължиха. Изостриха се.
Нищо от това не изненада Нахри. Напоследък често се случваха подобни неща, сякаш прастарият дворец постепенно осъзнаваше, че между стените му отново живее една Нахида.
На алената светлина на слънце, което никога не залязваше, Дараявахуш е-Афшин спеше.
Не беше истински сън, разбира се, а нещо по-дълбоко. По-тихо. Нямаше сънища за пропуснати възможности и несподелена любов, нито кошмари за удавени в кръв градове и безжалостни човешки господари. Лежеше върху плъстеното одеяло, което майка му беше изтъкала за него, когато беше момче, в сянката на една кедрова долчинка. Между дърветата виждаше ослепително зелено, което от време на време подръпваше крайчетата на вниманието му.
Но не и сега. Дара не беше напълно сигурен къде се намира, пък и нямаше значение. Въздухът миришеше на дома му, на ястия, споделени със семейството му, и свещения дим на огнените олтари. Клепачите му потрепнаха, отваряйки се за малко, преди звуците на птича песен и далечна лютня отново да го приспят. Това бе всичко, което Дара искаше да прави. Да си отдъхва, докато умората най-сетне не се отцедеше от костите му. Докато мирисът на кръв не се изличеше от паметта му.
Малка ръка го побутна по рамото.