Игра с огъня [bg]

– Тук и клубове ли има? – учуди се Джеймисън.

Каролайн се усмихна.

– Знам, знам. Всички реагират така, но в Лондон могат да се намерят поне три-четири прилични заведения. Вярно, те са по-скоро барове, отколкото клубове. Но не във всички свирят само любимото кънтри на Стан, което аз не понасям.

– Благодаря – отвърна Декър, – но току-що пристигнахме. Пътуването беше изморително.

– Добре, ще го оставим за някой друг път.

– Чудесно.

Каролайн хвана Бейкър за ръката.

– Да вървим. Първа спирка "Окей, жокей".

– В Лондон ли живеете? – попита изненадващо Декър.

Тя се усмихна.

– Да, макар че бих предпочела да живея в английския Лондон. Е, може и това да се случи някой ден. Баща ми е собственик на този хотел и на още няколко компании. Помагам му в бизнеса. Той има голяма къща извън града. Понякога оставам там, но имам и апартамент тук.

– Разбирам.

– До скоро – каза Каролайн и поведе Бейкър навън. Джеймисън погледна Декър.

– Какво съвпадение, а?

Той беше заковал очи в масата.

– Съжалявам за сестра ти.

– Рене трябваше да ми се обади – отвърна Декър, видимо огорчен от новината.

– А ти сигурен ли си, че тя не се е опитала да се свърже с теб? – Във въпроса ѝ се долавяше съмнение.

Той я погледна гузно.

– Възможно е да е оставила няколко гласови съобщения, на които съм забравил да отговоря.

– Звучи невероятно от устата на човек, който никога не забравя нищо.

– Знам – отвърна Декър с нещастно изражение. – Не ме бива в тези неща.

– Трябва да поговориш с нея. Да я подкрепиш. Да я оставиш да изложи своята гледна точка, без да я съдиш.

– Хората намират изход от всякакви кризи. А и Стан вече си е намерил друга.

– Той не очаква от тази връзка нищо сериозно, Декър. Струва ми се, че това се отнася и за Каролайн. Двамата просто се забавляват.

Когато храната им най-накрая пристигна, Декър сложи в уста една-две хапки, преди да измърмори:

– Съжалявам, изгубих апетит. Ще се видим утре сутринта.

После стана и си тръгна без повече обяснения.