Двойна звезда [Double Star]

Да, ама ние продължихме право покрай бюрото на Дайана и минахме под един свод с надпис Частни стоянки. Коридорът пред нас не бе претъпкан и стените бяха бели; с разочарование осъзнах, че съм изпуснал най-добрата си възможност — там, в претъпканата главна зала. Задърпах се назад.

— Дак? Да не правим скок?

— Разбира се.

— Дак, ти си луд. Аз нямам никакви документи, нямам даже туристическа карта за Луната.

— Няма да ти трябват.

— А? Ще ме спрат в „Емиграция“, а след туй някое едро и яко ченге ще започне да задава въпроси.

Една длан с големината на котка се сключи около мишницата ми.

— Дай да не губим време. Защо ти трябва да минаваш през „Емиграция“, когато официално ти не напускаш? А на мен пък защо ми е, след като официално никога не съм пристигал? Бързо марш, синко.

Аз съм доста мускулест и не съм дребничък, но изпитах усещането, като че ли някой пътен робот ме измъква от опасна зона. Видях един надпис МЪЖЕ и направих отчаян опит да сложа край на това.

— Дак, моля те, за половин минута. Трябва да развъртя кранчето.

Той ми се ухили.

— Така ли? Нали ходи точно преди да напуснем хотела — и нито се забави, нито ме пусна.

— Имам проблеми с бъбреците…

— Лоренцо, синко, мирише ми на голямо шубе. Ще ти кажа какво ще направя. Виждаш ли онуй ченге отпред? — в края на коридора, в станцията за частните стоянки един защитник на спокойствието даваше отдих на големите си крачуни, като се бе облегнал на едно бюро. — Струва ми се, че имам внезапен пристъп на съвестта. Чувствам нужда да си призная — как ти уби един гост марсианец и двама местни граждани… как насочи пистолет към мен и ме принуди да ти помогна да се отървеш от труповете. Как…

— Ти си луд!

— Направо не съм на себе си от терзания и угризения на съвестта, спътниче.

— Но… но ти не можеш да докажеш нищо срещу мен.

— Ами-и? Мисля, че моята история ще звучи по-убедително от твоята. Аз знам за какво става въпрос, а ти не знаеш. Аз знам всичко за теб, а ти не знаеш нищо за мен. Например… — и той спомена някоя-друга подробност от миналото ми, за които бих се заклел, че са погребани и забравени. Е добре де, наистина си имах два коронни номера, дето стават за някое представление само за мъже, но не и за семейния бизнес — та нали човек трябва да яде. За онази работа с Бебе обаче едва ли беше много честно, понеже тогава на мен определено не ми беше известно, че тя е малолетна. А що се отнася до хотелската сметка, макар и да е вярно, че завличането на някой „гостилничар“ в Майами Бийч да се наказва почти еднакво с въоръжения грабеж където и да е другаде, то това си е много провинциална нагласа — ако тогава имах пари, щях да му платя. А пък онзи нещастен инцидент в Сиатъл — както и да е, опитвам се да кажа, че Дак знаеше учудващо много за миналото ми, само че за повечето неща имаше неправилна гледна точка. Все пак…