Завесата (Последният случай на Поаро)

Поаро заяви, че се подготвя убийство. И за втори път Стайлс трябваше да стане сцена на престъплението.

Времето щеше да потвърди или отрече подобни твърдения, но ако те бяха верни, наш дълг бе да попречим да се изпълнят.

И Поаро знаеше кой точно е престъпникът, което пък на мене не ми бе известно.

Колкото повече мислех за това, толкова повече се ядосвах! И наистина, честно казано, Поаро си позволяваше дяволски много! Хем искаше да му сътруднича, а пък отказваше да ми се довери!

И защо? Той ми даде някакво обяснение — със сигурност най-незадоволителното! На мен ми омръзна да слушам глупавите му подигравки за „лицето ми, на което всичко е написано“. Можех да пазя тайна като всеки друг. Поаро винаги е упорствал с обидните си твърдения, че аз съм прозрачен човек и че всеки може да разбере какво става в главата ми. Понякога се опитва да смекчи нещата, като обяснява, че всичко се дължало на моя чудесен и честен характер, който не понасял лъжата в какъвто и да е вид!

Естествено, разсъждавах аз, ако цялата история е плод на неговото въображение, то сдържаността му е лесно обяснима.

Не можех да стигна до никакво заключение докато удариха гонга и тръгнах да слизам за вечеря без предубеждения, но с повишено внимание, за да открия въображаемия X на Поаро.

Засега бях готов да приема всички твърдения на Поаро като чиста истина. Под този покрив имаше някой, който вече е убил пет души и се готви да убие отново някого. Но кой бе той?

Докато стояхме в гостната, преди да ни поканят за вечеря, бях представен на мис Коул и майор Алъртън. Мис Коул бе висока и все още хубава жена на около трийсет и три-четири години. Майор Алъртън ми стана веднага неприятен. Той бе представителен мъж в началото на четиридесетте си години, широкоплещест, с бронзов загар и твърде свободен маниер на разговор, като повече от думите му звучаха двусмислено. Торбичките под очите му издаваха разгулен начин на живот. Предположих, че играе на комар, пие много, но най-вече, че е голям женкар.

Както забелязах, старият полковник Лътръл също не го харесваше много, а и Бойд Карингтън се държеше доста хладно с него. Алъртън имаше успех сред дамския състав. Мисис Лътръл чуруликаше възторжено пред него, а той лениво я ласкаеше с едва скривана досада. Дразнеше ме също и факта, че на Джудит също й бе приятно в неговата компания като влагаше повече старание, отколкото бе необходимо за един обикновен разговор. Защо ли неприятните мъже като него винаги успяват да зарадват и заинтригуват най-хубавите жени — ето въпроса, на който никога не съм могъл да отговоря. Усещах инстинктивно, че Алъртън е негодник, като девет от всеки десет мъже щяха да се съгласят с мене. Докато девет от всеки десет жени, а дори и всичките десет, щяха да го харесат от пръв поглед.

Когато седнахме на вечеря и ни поднесоха някаква бяла пихтиеста течност, аз заоглеждах скрито всички на масата, опитвайки се да направя някаква преценка.

Ако Поаро бе прав и ако бе запазил свежестта на разума си, някой от тук присъстващите бе опасен убиец, а вероятно и душевноболен.