Вендета: Отмъщението на Лъки

— Извинете — изправи се на крака Бриджит. — Довечера съм заета — и тя се спря на вратата. — Но хм… Естествено, благодарна съм ви за съвета.

Господин Развратникът подскочи. Изненада се, че тя не прие поканата му — обикновено я приемаха. Момичетата, които искаха да станат модели, винаги бяха гладни, тъй като обикновено нямаха пари, а пък безплатната вечеря си е безплатна вечеря, затова и едно излизане с него се смяташе за добър удар.

— Ами утре вечер? — предложи той с насърчителна усмивка.

Бриджит се усмихна сладко. Имаше прекрасна усмивка, невинна като пролетните цветя.

— Вие да ме чукате ли искате, или да ме направите модел? — попита тя и стресна господин Развратника, който изобщо не беше свикнал разни малолетни глупачки да му говорят по такъв начин.

— Имаш мръсна уста, момиченце — ядосано каза той.

— Точно толкова, колкото да кажа „сбогом“ с нея — произнесе тя, промъкна се през вратата и накрая извика: — Ще се видим на Алеята на славата!

Изхвърча на улицата, кипнала от снизходителното му отношение. Мъже! Какви свине бяха само! Да отслабне с пет килограма — как пък не! Не беше дебела, всъщност беше си толкова слабичка, колкото винаги си е била. Онзи наистина ли смяташе, че би отишла на вечеря с дърт кретен като него? В никакъв случай!

— Чети по устните ми, старче — изрече тя на глас, докато препускаше по „Медисън авеню“. — Няма как да се класираш!

Никой не й обърна внимание. Това беше Ню Йорк, а тук човек можеше да види какво ли не.

Бриджит беше висока един и седемдесет и пет и тежеше петдесет и пет килограма. Имаше просветляла от слънцето медноруса коса, права и дълга до раменете. Устните й бяха пълни, нацупени, очите й — сини и проницателни, а кожата й — гладка и лъскава. Излъчваше здраве и сила. Повечето мъже намираха свежия й сексапил за неустоим.

Бриджит обичаше този град. Беше луда по горещите, мръсни тротоари и по начина, по който човек можеше да се изгуби сред блъскащите се тълпи. В Ню Йорк тя не беше Бриджит Станислопулос, едно от най-богатите момичета на света. В Ню Йорк беше просто поредното хубаво лице, отчаяно опитващо се да пробие.

Слава Богу, Лени и Лъки я бяха разбрали, когато им бе съобщила, че иска да напусне колежа и да се пробва да стане модел в Ню Йорк. Не бяха възразили — всъщност тъкмо те бяха убедили баба й по майчина линия Шарлот, че би трябвало да опита, но при условие че ако за шест месеца не стане нищо, ще се върне в колежа и ще продължи образованието си.

В никакъв случай. Защото щеше да успее. Бриджит вярваше убедено, че ще й се случи нещо хубаво.

Досега късметът не беше на нейна страна. Хубаво, беше богата, но какво означаваше това? Не беше спечелила сама тези пари — състоянието й си стоеше и я чакаше, наследено от дядо й, милиардера Димитри, и от майка й Олимпия. И двамата бяха мъртви и погребани. Парите им бяха донесли много щастие, няма що.

Истинският й баща, Клаудио Кадучи, също беше мъртъв. Не беше кой знае колко тъжно, защото тя изобщо не го познаваше — майка й се развела с него веднага след като я родила заради постоянните му изневери. Оженили се, когато Олимпия била на деветнадесет години, а Клаудио — на четиридесет и пет. Според всички сведения Клаудио бил хубав италиански бизнесмен с невероятен чар и скъп гардероб. Част от компенсацията за развода включвала две ферарита и три милиона долара. За лош късмет Клаудио не успял да се порадва нито на колите, нито на парите, защото няколко месеца по-късно излязъл от една лимузина в Париж и бил убит от бомба, поставена от терористи.