По закона на сърцето

Парнъл беше проучил топографските карти на района до най-малки подробности, включително скалистите склонове от двете страни на долината и убежищата, които предоставяха. Той разказа на Виктория колко пъти беше бродил по всяка скална тераса, без да открие следи от Джаред. Но това не означаваше нищо, защото районът бе осеян с безброй малки пещери и цепнатини, в които човек можеше да се скрие.

— Обзалагам се, че той има две или три резервни скривалища, в случай, че го открият — беше я информирал Парнъл, докато пътуваха насам. — Тъй като вече е зима, сигурно се е пренесъл в най-безопасното си леговище. Но може би се мотае наоколо, защото знае, че по това време на годината твърде малко хора ходя в планината.

След половинчасово изкачване Парнъл спря за почивка. Виктория се отпусна на един голям камък, за да олекоти товара си. Дишаше тежко и леденият въздух пронизваше дробовете й. Свали шапката, за да разхлади главата си.

Парнъл беше със скиорска шапка и кожух. И той се беше задъхал. Погледна я и се ухили.

— Обичам природата, но петнайсет години са повече, отколкото бих издържал.

— Джаред трябва да е забележителен човек! Представи си какво е да живееш тук сам. — Тя огледа хълма и дърветата в падината. Очакваше да види нечия сянка иззад някое дърво или катерещ се по скалите човек. Въпреки че подобна случайност би била добре дошла, от тази мисъл я побиха тръпки. Беше настроена да мисли само добро за Джаред, но все пак не можеше да бъде сигурна как би реагирал на появата им.

— Уайлд не е някаква срамежлива теменужка — каза Парнъл, — но аз имам теория, която не съм казвал на никого.

— И каква е тя?

Той се обърна и я погледна.

— Мисля, че някой му помага. Нищо кой знае какво, само провизии от време на време.

— Кой?

— Не знам. Но сигурно има нужда от някои неща. Би било доста трудно, да не кажа невъзможно, да живееш напълно откъснат от света в продължение на толкова години.

Виктория не знаеше какво да мисли за всичко, което чу. Изглежда Парнъл беше обсебен от мисълта за Джаред Уайлд от години и бе обмислил всичко.

— Е — подметна той предизвикателно, — готова ли си за още един щурм към върха?

— Да, да вървим.

Тръгнаха отново. Гората ставаше все по-гъста и страховете на Виктория се увеличиха. Изведнъж забеляза някакво раздвижване до една купчина камъни и притаи дъх. Но се оказа безобиден охранен мускусен плъх, който си търсеше скривалище. Сърните вероятно бяха слезли в ниското, а и пумите след тях. Единствените по-големи животни, който можеха да срещнат, бяха мечките.

Спираха още два пъти да си починат. Скоро след като тръгнаха отново, Виктория чу шум на падаща вода.

— Има ли водопади наблизо?

— Да — каза Парнъл и спря да си поеме дъх. — Един доста голям в клисурата.

След още десет минути изкачване те наближаха водопада. Виктория си помагаше с ръце, докато се катереше по неравната пътека. Скоро стигнаха открито място, откъдето се виждаше падащата вода да блести на обедното слънце в невероятна феерия от пръски и светлина.